Дяволската колония

Пейнтър стоеше зад бюрото си и проверяваше съдържанието на приготвеното куфарче. Самолетът трябваше да излети от летище „Рейгън“ след трийсет минути. След четири часа щеше да е в Солт Лейк Сити.

Погледна Кат. Вертикалната бръчка на челото издаваше тревогата й. Споделяше я напълно.

Беше минало повече от половин час от отчаяното обаждаше на племенницата му. Така и не бе успял да се свърже с нея. Дали бе излязла извън обхват? Или беше изключила телефона си? Кат се беше опитала да проследи сигнала, но не беше успяла.

— И още ли няма вести, че е била задържана в Юта? — попита той.

Кат поклати глава.

— Колкото по-скоро стигнете там, толкова по-добре. Ако се появят някакви новини, ще ви се обадя. Ковалски и Чин вече ви чакат горе.

Пейнтър затвори куфарчето. Преди отчаяното обаждане смяташе да изпрати група в Юта. Искаше някой от Сигма лично да определи естеството на онази странна експлозия. Роналд Чин, специалистът по геология, беше идеалният избор; Ковалски също можеше да свърши добра работа в разследването на терен.

Но след онова обаждане въпросът стана личен.

Взе куфарчето и тръгна към изхода. Засега бяха споделили информацията за племенницата му с колкото се може по-малко хора — само с онези, които наистина трябваше да знаят. Каи вече си имаше достатъчно неприятности.

Като допълнителна предпазна мярка Пейнтър съвсем съзнателно забрави да уведоми шефа си генерал Меткаф, директора на АИОП. Пропускът целеше да се избегнат дългите обяснения защо Пейнтър лично се заема с работа на терен. Меткаф се придържаше строго към правилника и тази лишена от гъвкавост нагласа постоянно връзваше ръцете на Пейнтър. А и предвид личния характер на пътуването беше по-лесно да помоли шефа си за прошка, отколкото да получи разрешение.

Освен това напоследък двамата с Меткаф не бяха в много дружески отношения, най-вече заради едно частно разследване, което Пейнтър бе започнал преди половин година — разследване на една тайна организация, която мъчеше Сигма още от зачеването й. Само петима души в целия свят знаеха за секретния проект. Меткаф обаче не беше глупак. Започваше да подозира, че се крои нещо, и беше започнал да задава въпроси, на които Пейнтър предпочиташе да не отговаря.

Така че може би беше най-добре за известно време да се изнесе от окръг Колумбия.

Кат го последва навън.

Щом излязоха от кабинета, един мъж стана от дивана в коридора. Монк Кокалис, съпругът на Кат.

Поради ъгловатите му черти, бръснатата глава и телосложението на боксьор малцина подозираха за острия ум, скрит под грубата външност. Монк беше бивша зелена барета, но бе минал на допълнително обучение в Сигма в областта на съдебната медицина с втора специалност биотехнологии. Втората специалност се бе наложила от личния му опит. При предишна мисия Монк беше изгубил едната си ръка. Тя бе заменена от протеза чудо, в която бяха използвани последните постижения на технологиите на АИОП. Оборудвана с всевъзможни допълнения, тя бе наполовина ръка, наполовина оръжейна система.

— Монк, какво правиш тук? Нали трябваше да си на изпитания на протезата?

— Свършиха. Минах за нула време. — Той вдигна ръката си и сви пръсти като доказателство. — После се обади Кат. Реших, че може да имате нужда от още две ръце. В смисъл — поне една ръка и една адски добра протеза.

Пейнтър погледна Кат.

Тя запази безизразна физиономия.

— Реших, че при това пътуване може да ви потрябва някой с повече теренен опит.

Пейнтър оцени по достойнство предложението й; знаеше, че Кат не обича Монк да не е до нея — особено сега, когато беше на път да роди второто им дете. Но в този случай реши да откаже поради по-практична причина.

— Благодаря, но мисля, че при засилващото се напрежение в онези планини ще е най-добре да използваме малък хирургически колектив.

Видя как бръчката на челото на Кат изчезва и разбра, че е направил верния ход. Напълно се доверяваше на Кат да изпълнява ролята на временен директор на Сигма, когато отсъстваше — с Монк до нея тя щеше да е съсредоточена върху работата си. Съпругът й бе опора, твърда като самата земя. Монк прегърна жена си през кръста и сложи ръка върху корема й. Тя се облегна на рамото му.

След уреждането на този въпрос Пейнтър продължи по коридора.

— Пазете се, директоре — обади се Монк след него.

Пейнтър долови копнежа в гласа му. Като че ли предложението да замине с него не беше само дело на Кат. Но пък и решението на Пейнтър да го остави не беше единствено за доброто на Кат. Освен че бе несъмнено нейна опора, Монк изпълняваше същата роля и за друг член от екипа, който преживяваше много тежки месеци.

И Пейнтър подозираше, че нещата ще станат още по-тежки.

17:22

Командир Грейсън Пиърс не знаеше какво да прави с майка си.

— Не разбирам защо не мога да присъствам, докато неврологът разпитва баща ти — каза тя с безсилен гняв, докато мереше с крачки чакалнята пред медицинския кабинет.

— Знаеш защо — търпеливо отвърна той. — Социалната работничка обясни. Психотестовете, които му правят, са по-точни, ако не присъстват членове на семейството.