Дяволската колония

Той посочи нагоре.

Тя проследи ръката му и видя как хеликоптерът изчезва зад хребета на запад.

— Телесната топлина — обясни професорът. — Затова ни следваха толкова добре през гората и не можехме да им се измъкнем. Да се надяваме, че ще продължат да гонят големия потен задник на Марая.

Каи разбра.

— А студената вода… ни помогна да се скрием.

— Малко импровизация. Що за индианци сме, ако не можем да надхитрим враг в гората?

Въпреки ужасното им положение тя се усмихна.

— Да вървим — каза той след малко и й помогна да излезе от ледения поток.

Кучето също излезе и се изтръска, сякаш не се беше случило нищо особено.

Каи се опита да направи същото — изтръска косата си, а после и якето си, мъчеше се да пропъди студа от тялото си. Едната златна пластина се изплъзна и падна на земята. Погледът на професор Канош се закова в нея, но той не направи опит да я вдигне. Каи я взе и я прибра при другата.

Професор Канош посочи надолу по реката.

— Не бива да спираме, иначе ще замръзнем.

— Но къде можем да отидем? — попита Каи. Зъбите й продължаваха да тракат.

— Първо, колкото се може по-далеч оттук. Номерът ще заблуди преследвачите ни само докато Марая не излезе от гората. Щом видят, че седлото й е празно, ще се върнат, така че дотогава трябва да сме се махнали.

— А после?

— Обратно в цивилизацията. Трябва да потърсим помощ. Да намерим хора, които са на наша страна.

Каи прочете тревогата на лицето му. Спомни си и обаждането, което бе прекъснала, когато я беше намерил. Чичо Кроу беше някаква важна клечка във Вашингтон, работата му беше свързана по някакъв начин с националната сигурност. Не й беше близък роднина и го беше виждала само няколко пъти, за последно на погребението на баща й. Но цялото племе пекот на практика представляваше един голям род. Целият клан бе плетеница от кръвни линии и семейни връзки. Имаше хиляда лели и чичовци. Но всички знаеха, че ако загазиш сериозно, едно обаждане до чичо Кроу най-вероятно ще оправи нещата.

— Познавам един човек, който може да ни помогне — каза тя.

Без да спира, бръкна в джоба на джинсите и извади мобилния си телефон. Беше мокър обаче и отказа да се включи. Каи се намръщи и пак го прибра в джоба. И без това тук едва ли имаше сигнал. Предния път просто бе имала късмет да е по-нависоко в планината.

Професор Канош я видя какво прави и каза:

— Да, първата ни работа е да намерим телефон, преди онези да са надушили отново следата ни. Дори това да означава да се предадем на щатската полиция или на Националната гвардия.

— Но нали тъкмо те се опитват да ни убият?!

— Не. Видях униформата на един. Определено са военни, но не са от Националната гвардия.

— Тогава кои са?

— Може пак да са от правителството, но може и да са наемници, опитващи се да приберат някаква награда. Така или иначе, едно знам със сигурност.

— Какво?

Следващите му думи я смразиха повече и от ледената вода на потока.

— Които и да са, искат да те убият.

8.

30 май, 21:18

Солт Лейк Сити, Юта

— Поне остави ли номер? — попита Пейнтър, докато се настаняваше на дясната седалка на шевролета с правителствени номера. Колата ги чакаше на пистата до частния „Гълфстрийм“, с който бяха долетели от Вашингтон.

Ковалски вече седеше зад волана — беше бутнал седалката максимално назад, за да може да се намести. Третият член на екипа, Роналд Чин, пътуваше с хеликоптер на Националната гвардия към мястото на взрива в Скалистите планини. Преди обаче да насочи изцяло вниманието си към странната експлозия Пейнтър трябваше да се погрижи за друг въпрос.

Гласът на Кат се чуваше слабо по кодираната линия. — Само това успях да разбера от племенницата ви. Но ми се стори уплашена. И сякаш я гони параноя. Обади се от телефон с предплатени минути. Остави номера и помоли да й се обадите незабавно щом кацнете.

— Дай ми номера.

Тя му го даде, но имаше и други новини.

— Командир Пиърс също се обади. — Ако се съдеше по мрачния й тон, новината не беше добра. — Със Сейчан е.

Пръстите на Пейнтър стиснаха телефона.

— Нима се е върнала в Щатите?

— Така изглежда.

Пейнтър за момент затвори очи. Изобщо нямаше представа, че Сейчан се е върнала в Америка. Но пък предвид обучението и връзките й това не биваше да го изненадва. Все пак внезапната й поява предполагаше, че става нещо важно.

— Какво има?

— Твърди, че е по следите на Ешелона.

— Какви следи? — Поизправи се на мястото си, а Ковалски остави колата на празен ход. Ешелона беше кодовото име на лидерите на тайната терористична организация, наречена Гилдията. Пейнтър вече започваше да съжалява, че е напуснал Вашингтон.

— Не се впусна в подробности. Каза само, че тя се нуждаела от помощта му, за да получи достъп до Националния архив. Имат среща с някакъв куратор на музея.

Пейнтър сбърчи чело. Защо Сейчан ще рови в Националния архив? Музеят беше хранилище на историческите ръкописи и документи на Америка. Какво в него можеше да има общо с Гилдията? Погледна си часовника. Девет и половина, което означаваше, че във Вашингтон е след полунощ. Доста късно за среща с музеен служител.