Дивергенти

Знам, че те ще се върнат за мен; знам, че ще опитат

Многозначително поглеждам Кристина. Права бях: няма

отново. Първия път не стигнаха докрай. Пак крещя - не

да преминем през зоната на фор.

за помощ, защото няма кой да ми помогне, а защото това

- За целите на това упражнение обаче ще се изправите

единствено ти остава, когато погледнеш смъртта в очи

само пред един от своите страхове, за да разберете как

те и не можеш да я предотвратиш.

действа симулацията.

- Спрете! - произнася строг глас.

Лорън ни сочи произволно и определя за всеки от нас по

Ръцете изчезват и нахлува светлина. Стоя върху бетона

някакъв вид страх. Стоя най-отзад и съм една от последни

в залата на зоната на страха. Цялото ми тяло се тресе,

те. Страхът, който тя определя за. мен, е от отвличане.

падам на колене и скривам лицето си в ръце. Току-що се про

Тъй като не съм свързана с компютъра, докато чакам, не

валих. Загубих и ума, и дума. Страхът на Лорън се превърна

мога да наблюдавам симулацията, а само реакциите на чове

в един от моите страхове.

ка към нея. Идеален начин да се разсея и да освободя прекале

Всички видяха това. Тобиас също го видя.

но обсебените си от Тобиас мисли. Свивам юмруци, докато

Дочувам стъпки. Тобиас идва до мен и рязко ме изправя

Уил тръска от себе си паяците, които не виждам, а Юрая

на крака.

опитва да спре с длани невидимите за мен стени и доволно

- Какво, по дяволите, беше това, Дървената?

се хиля, когато лицето на Питър става алено от прежи

- Аз... - Започвам да хълцам. - Аз не...

вяването на „публичното унижение", каквото и да е то.

- Вземи се в ръце! Жалка картинка!

После идва моят ред.

Нещо в мен се пречупва. Сълзите секват. Кръвта в тя

Преживяването няма да е от най-приятните, но тъй

лото ми се сгорещява и прогонва слабостта; удрям го тол

като вече съм способна да манипулирам всяка симулация, пък

кова силно, че кокалчетата на ръцете ми пламват от бол

и вече преминах през зоната на Тобиас, не се чувствам неспо

ка. Той ме гледа втренчено, едната половина на лицето му

койна, когато Лорън забива иглата във врата ми.

пламти от прилива на кръв. Отвръщам на погледа му.

След това средата се променя и отвличането започва.

- Млъквай! - казвам. Дръпвам рязко ръката си от негова

Подът под краката ми се покрива с трева, нечии ръце из-

та хватка и излизам от стаята.

ни предупреди да не демонстрираме особена привързаност

към родителите в Деня за свиждане. Значи, ако сега се върна

у дома, това ще бъде предателство към Безстрашните. Не

мога да си го позволя. Но той не ни забрани да се срещаме с

Г Л А В А

хора от други касти, с изключение на онази, от която сме

дошли. А майка каза да навестя Кейлъб.

Д В А Д Е С Е Т И О С М А

Знам, че не ми е позволено да напускам лагера без при

дружител. Въпреки това, не мога да се овладея. Крача все

по-бързо и по-бързо, докато накрая вече тичам. Движейки

ритмично ръце, бягам заедно с последния вагон, докато не

Плътно се загръщам в якето. Доста дълго стоях навън.

успявам да се хвана за дръжката и да се метна вътре, кри

Бледото слънце огрява лицето ми и аз наблюдавам парата

вейки лице от болката, пронизала нараненото ми тяло.

от дъха си във въздуха.

Озовала се веднъж във вагона, лягам по гръб край врата

Е, поне едно нещо свърших: убедих Питър и приятелче-

та и гледам как лагерът на Безстрашните се изгубва някъде

т а т а му, че вече не сьм заплаха за тях. Сега просто трябва

далече зад мен. Не искам да се връщам там. Ако реша да

да се подсигуря, че когато утре премина през моята зона на

избягам и да стана безкастова, това ще бъде най-смелата

страха, ще им дам да разберат колко са сгрешили. До вчера

постъпка в живота ми. Днес обаче се чувствам като ис

провалът изглеждаше немислим. Днес обаче не съм толкова

тинска страхливка.

сигурна.

Въздухът свисти около тялото ми и се провира между

Прокарвам пръсти през косата си. Сълзливото ми на

пръстите. Провесила съм ръка през ръба на вагона и тя

строение се е изпарило. Сплитам косата си на плитка и я

сече насрещния вятър. Не мога да се върна у дома, но мога да

завързвам с ластичето, което е на китката ми. Сега вече

открия частица от него. Кейлъб присъства във всеки от

пак съм си аз. Само от това имам нужда: да помня коя съм.

детските ми спомени, той е част от мен самата.

Аз съм тази, която няма да позволи някакви незначителни

Влакът намалява ход, наближавайки центъра на града.

подробности от рода на момчета и надвиснала смъртна

Сядам, за да видя как ниските къщи се превръщат във все

заплаха да я отклонят от пътя й.

по-високи постройки. Ерудитите обитават огромните

Разсмивам се и клатя глава. Това ли съм аз наистина?

каменни сгради, които се издигат над тресавището. Хва

Дочувам свирката на влака. Железопътните релси зао

щам се за дръжката и се надвесвам извън вагона, колкото да

бикалят лагера на Безстрашните и се изгубват в неизвест

видя накъде водят релсите. Железопътната линия се спу

на посока, където погледът ми не стига. Къде ли е начало

ска почти на нивото на улицата, преди да завие на изток.

то им? Къде свършват? Какъв ли е светът отвъд тях?

Вдишвам миризмата на мокър паваж и тиня.

Тръгвам към линията.