Дългият път надолу

Отидох единствено защото някой от колежа ми каза, че Час щял да бъде там, само дето той не дойде. Звънях на мобилния му сто хиляди пъти, обаче го беше изключил. Когато се разделихме, той ми каза, че го дебна като хищник, ама това си беше вълнуващо, нали? Не че има нещо хищническо, когато разчиташ само на телефонни обаждания, писма и имейли и тропане по чужда врата. Само два пъти съм се появявала в службата му. Три пъти, ако броим коледното тържество, а аз не го броя, защото той ми беше обещал да ме заведе. Дебнеш като хищник, ако го преследваш по магазините, когато е на почивка, и разни такива, нали? Е, аз не съм се въртяла около разни там магазини. А и не е никакво дебнене, когато някой ти дължи обяснение. То е все едно че ти дължат пари, не говорим за някоя петарка. Например пет-шестстотин кинта, нещо такова. Ако наистина ти дължат шест стотачки и човекът, който трябва да ти ги върне, те избягва, значи имаш право да му потропаш на вратата посред нощ, защото знаеш, че тогава ще си бъде вкъщи. Това са много пари. Хората се обаждат на съдия-изпълнител, чупят краката на длъжниците, само дето аз няма да стигна чак дотам. Озаптих се.

Така че, макар и веднага да видях, че не е на това парти, реших да поостана. Какво друго да правя? Толкова ми беше мъчно за самата мен. Как е възможно да си само на осемнайсет и да няма къде да отидеш на Нова година, освен на някакво тъпо парти в скапана дупка, където не познаваш никого? Е, преживях го някак. Май преживявам по същия начин всяка година. Лесно се сприятелявам, ама след това те се чупят от мен. Знам че е така, само дето не знам защо и как става. Така че и хората офейкват, а партита никакви ги няма.

Така скапах нещата и с Джен, сигурна съм. И тя се разкара, както и всички останали.

Мартин

Прекарах предишните два месеца в търсене из Интернет на разследвания на самоубийства, просто от любопитство. Почти всеки път съдебният лекар посочва едно и също: „Отнел е живота си в момент на умопомрачение“. След това прочиташ историята на нещастника: съпругата му спяла с най-добрия му приятел, бил останал без работа, дъщеря му загинала при автомобилна катастрофа преди няколко месеца… Ало, господин Съдебен лекар? Имате ли акъл в главата. Много се извинявам, но тук, приятелю, изобщо не става дума за умопомрачение. Според мен човекът просто е постъпил правилно. Случват се нещастие след нещастие, докато най-сетне усещаш, че не можеш да търпиш повече, качваш се в семейната кола на последния етаж в най-близкия многоетажен паркинг, пъхнал в купето маркуч, вързан към ауспуха. Това честно ли е? В доклада си съдебният лекар би трябвало да напише: „Отнел е живота си, след като е премислил внимателно цялата патаклама, в която се е превърнало съществуването му“.

Не ми се е случвало да прочета във вестника за самоубийство и да остана убеден, че починалият е бил мръднал. Нали ме разбирате: „Нападателят на «Манчестър Юнайтед», женен за Мис Швеция, наскоро осъществи невероятен двоен удар. Той е единственият, спечелил купата на УЕФА и Оскар за най-добър актьор в една и съща година. Правата за първия му роман бяха закупени за необявена сума от Стивън Спилбърг. Беше открит от човек от персонала обесен на греда в собствената му конюшня“. Подобен доклад от съдебен лекар не съм виждал никога, а ако все пак има случаи, в които щастливи, талантливи хора, постигнали успех, са отнели живота си, човек стига до заключението, че тази работа с умопомрачението е много смахната. Не се опитвам да кажа, че да си сгоден за Мис Швеция, да играеш в „Манчестър Юнайтед“ и да спечелиш Оскар те прави неуязвим за депресията — сигурен съм, че не е така. Просто се опитвам да кажа, че тези неща помагат. Погледнете само статистиката. Много по-вероятно е да ти избие чивията, ако си прекарал развод. Или ако си анорексичка. Или ако си безработен. Или ако си проститутка. Или ако си участвал в някоя война, или си била изнасилена, или си загубил близък човек… Има толкова много фактори, които тласкат хората към пропастта и всички те потапят в гадното чувство на нещастие.