Дом на пръст и кръв

— Аз съм наполовина човек с почти безполезна диплома. Всичките ми приятели вече постигаха нещо, бяха си избрали цел в живота. — Устата й се кривна на една страна. — Аз реално съм секретарка. Без дългосрочни планове за нищо. — Тя разбърка лука. — Само докато купонясвахме, четирите бяхме на едно ниво. Само тогава нямаше значение, че Фурия е наемен убиец, Хвойна има изумителен талант, а на Даника й предстои да стане всемогъща вълчица.

— Те държаха ли се различно с теб заради това?

— Не. — Кехлибарените й очи обходиха лицето му. — Никога не биха го направили, но на мен не ми излизаше от главата.

— Братовчед ти каза, че някога си танцувала. И си спряла след случилото се с Даника. Не ти ли се е искало да тръгнеш в тази посока?

Тя махна с ръка към извивката на ханша си.

— От школата ми казаха, че получовешкото ми тяло е прекалено обемисто. Циците ми били твърде големи, а задникът ми можел да се използва за летище.

— Задникът ти е перфектен.

Думите се изплъзнаха от устата му. Сдържа се поне да коментира колко харесва и другите й части. Колко иска да им отдаде нужната почест. Започвайки със задника й.

Бузите й пламнаха.

— Е, благодаря.

Пак разбърка съдържанието на тигана.

— И вече не танцуваш дори за удоволствие?

— Не. — Очите й сякаш изстинаха. — Не танцувам.

— Не си ли мислила да правиш нещо друго?

— Разбира се. Имам десет молби за работа, скрити в служебния ми компютър, но не мога да се съсредоточа достатъчно, за да ги довърша. А и толкова отдавна видях свободните позиции, че сигурно вече са ги заели. Освен това ще трябва да убедя някак Джесиба, че ще си плащам задълженията към нея. — Брайс продължаваше да бърка продуктите в тигана. — Дори човешкият живот ми се струва дълго време за запълване, ами този на безсмъртен? — Тя пъхна няколко кичура коса зад ухо. — Не знам какво бих правила с него.

— Аз съм на двеста трийсет и три години, а още не съм измислил.

— Да, но ти… ти си постигнал нещо в живота си. Борил си се за нещо. Създал си си име.

Той потупа с пръст робската татуировка върху китката си.

— И погледни докъде стигнах.

Тя се обърна с лице към него.

— Хънт, наистина съжалявам за онова, което казах за Шахар.

— Не го мисли.

Брайс кимна с брадичка към отворената врата на стаята му, отвъд която се виждаше малка част от снимката й с Даника върху скрина.

— Майка ми я направи в деня, когато излязохме от болницата в Роск.

Хънт усети, че се опитва да му разкрие нещо, затова попита:

— Защо сте били в болница?

— Дипломната работа на Даника щеше да е за историята на нелегалната търговия на животни. Откри истинска контрабандна групировка, но никой от Помощната гвардия и 33-ти не поиска да й помогне, затова двете се заехме сами. — Брайс изсумтя. — Начело на групировката бяха пет метаморфа змии, които ни спипаха, докато се опитвахме да освободим стоката им. Нарекохме ги съскащи дрисльовци и оттам насетне нещата загрубяха.

Естествено.

— Колко загрубяха?

— Преследване с мотори и катастрофа; счупих си дясната ръка на три места, а Даника получи фрактура на таза. И я простреляха два пъти в крака.

— Свещени богове.

— Да беше видял съскащите дрисльовци.

— Убихте ли ги?

Очите й притъмняха и в тях остана само блясъкът на истински елфически хищник.

— Някои от тях. Онези, които простреляха Даника… Аз се погрижих за тях. Полицията хвана останалите. — В името на горящия Солас. Нещо подсказваше на Хънт, че Брайс му спестява доста от историята. — Знам, че всички мислят Даника за безразсъдна купонджийка, бунтуваща се срещу майка си. Сабин със сигурност го мисли, но. Даника отиде да освободи онези животни, защото буквално не можеше да спи, знаейки, че са затворени в клетки, ужасени и сами.

Принцесата на купоните. Така я наричаха зад гърба й Хънт и другите триарии.

Брайс продължи:

— Даника често помагаше на онези, които Сабин считаше за загуба на време. Може и наистина да го правеше, за да вбесява майка си, да, но се беше посветила на това главно за да помага на беззащитните. Затова и е била толкова търпелива с Филип Бригс и групата му, затова му е дала толкова шансове. — Тя въздъхна тежко. — Имаше труден характер, но и много добрина в сърцето си.

— Ами ти? — попита внимателно Хънт.

Тя прокара пръсти през косата си.

— Повечето дни имам чувството, че в душата ми е толкова студено, колкото стана тук с Аидас. Повечето дни просто искам всичко да е като едно време. И нямам сили да продължа напред.

Хънт впи дълъг поглед в нея.

— Знаеш ли, някои от Разгромените се примириха с ореола и робската татуировка. След няколко десетилетия просто ги приеха. Спряха да се съпротивяват срещу тях.

— А ти защо не спираш?

— Защото борбата ни беше справедлива тогава и си остава все така справедлива. Шахар беше просто върхът на копието. Последвах я сляпо в обречена битка, защото вярвах в каузата й.

— Ако можеше, би ли воювал под знамето на Шахар отново?

Хънт се замисли. Обикновено не си позволяваше да мисли твърде много за онази битка, за съдбата си след това.