Дом на пръст и кръв

Искаше да ловува. Искаше нещо голямо, сочно и уплашено.

Брайс надникна към тъмния аквариум, осветен само от три слаби лампички.

— На Джесиба скоро ще й омръзне и ще го подари на някой клиент — излъга тя Лехаба.

— Защо ни колекционира така? — прошепна феичката. — Аз не съм ли личност? — Тя посочи татуировката на китката си. — Защо държат на това?

— Защото живеем в република, чиито управници са решили да наказват всяка заплаха за реда; и то да я наказват толкова сурово, че всички други да си помислят дали да се бунтуват срещу тях.

Безизразни, студени думи.

— Някога замисляла ли си се какво би било без астерите?

Брайс й стрелна предупредителен поглед.

— Млък, Лехаба.

— Но Биби…

— Млък, Лехаба.

Из цялата библиотека имаше камери, които записваха и звука. Само Лехаба ги следеше, да, но да говори за това точно тук.

Феята се понесе към диванчето си.

— Ати би си поговорил с мен.

— Ати е роб и няма какво да губи.

— Не говори така, Биби — изсъска й феичката. — Винаги има какво да изгубиш.

Брайс беше в лошо настроение. Може би се беше скарала с Рун или Хвойна. Сутринта му направи впечатление, че доста често проверява телефона си, сякаш очакваше обаждане или съобщение. Но не получи нищо. Поне докато я изпрати до галерията. А ако съдеше по умисления й гневен поглед, като си тръгна преди залез, още не беше получила нищо.

Не тръгна към дома, а към близката пекарна.

Хънт я следеше по покривите и видя как влиза в тюркоазения магазин и три минути по-късно излиза с бяла кутия.

После се запъти към реката, заобикаляйки работници, туристи и пазаруващи, всички тръгнали нанякъде в края на деня. Дори да знаеше, че я следва, като че ли не я беше грижа. Нито веднъж не вдигна поглед към небето, отправяйки се към една дървена пейка на крайречния булевард.

Залязващото слънце позлатяваше мъглите на Костения квартал. На няколко крачки надолу по павираната алея се издигаха тъмните арки на Черното пристанище. Днес под тях не стояха опечалени семейства, чакащи черната лодка да вземе ковчезите им.

Брайс седна на пейката с изглед към реката и Спящия град, остави кутията от пекарната до себе си и пак провери телефона си.

Тъй като тя очевидно нямаше намерение да му сподели какво я гложди, Хънт кацна тихо и седна от другата страна на бялата кутия.

— Какво има?

Брайс продължи да се взира в реката. Изглеждаше сломена. Като онази нощ в стаята за разпити на легиона.

Без да го погледне, промълви:

— Днес Даника щеше да навърши двайсет и пет.

Хънт застина.

— Днес е… Днес е рожденият й ден.

Тя пак надникна към телефона, оставен на пейката.

— Никой не се сети. Нито Хвойна, нито Фурия… Нито дори майка ми. Миналата година се сетиха, но явно е било еднократно.

— Можеше да ги подсетиш.

— Знам, че са заети. Пък й. — Тя прокара ръка през косата си. — Откровено казано, очаквах да се сетят сами. Исках да се сетят. Да почетат паметта й някак, дори само с някое изтъркано съобщение като „Липсва ми“ или нещо такова.

— Какво има в кутията?

— Кроасани с шоколад — отговори дрезгаво. — Даника винаги си поръчваше от тях за рождените си дни. Бяха й любими.

Хънт вдигна поглед от кутията към нея, после и към Костения квартал отвъд реката. Колко ли кроасана я беше видял да изяде през седмиците си с нея? Навярно защото я свързваха с Даника, както белегът на бедрото й. Като върна очи към нея, я завари със свити, разтреперани устни.

— Гадно е — пророни тя с гърлен глас. — Гадно е, че всички просто… продължават напред и забравят. И очакват от мен да забравя. А аз не мога. — Тя потри гърдите си. — Не мога да я забравя. Сигурно е смахнато, че нося кроасани за рождения ден на мъртвата си приятелка. Но светът просто продължи напред. Сякаш тя изобщо не е съществувала.

Той я погледа един дълъг момент. После каза:

— И аз имах такава връзка с Шахар. Не познавах друга като нея. Мисля, че я обикнах в мига, в който я видях в двореца й, въпреки че беше недостижима за мен като луната. Но и тя ме забеляза. И незнайно защо избра мен. От всички други. — Той поклати глава. Думите сякаш напускаха устата му с ръждиво скърцане, изпълзели от кутията, в която толкова дълго ги бе държал заключени. — Бях готов на всичко за нея. И правех всичко за нея. Каквото поискаше. А когато всичко отиде по дяволите, когато ми казаха, че я няма вече, отказах да го повярвам. Как така я нямаше вече? Все едно ми казваха, че слънцето го няма вече. Просто… без нея не ми оставаше нищо. — Хънт прокара ръка през косата си. — Това няма да те утеши, но на мен ми бяха нужни петдесет години да повярвам. Че всичко е приключило. Но дори сега.

— Още ли я обичаш толкова много?

Той я погледна нетрепващо в очите.

— След смъртта на майка ми направо потънах в скръбта си. Но Шахар… тя успя да ме извади оттам. Върна ми живота. Помогна ми да опозная способностите си. Винаги ще я обичам поне заради това.

Брайс отправи поглед към реката.

— Не бях предполагала, че двамата с теб сме като огледала — пророни тя.