Дом на пръст и кръв

Независимо какво бе направил, какво и кого бе избрал, дори това да беше последната им среща… нямаше да го остави в такава беда. След това можеше да върви по дяволите, но поне това щеше да направи за него.

Сиринкс изскимтя и заобикаля в кръг, тракайки с нокти по дървения под.

— Обещах на Фурия да не правя глупости — оправда се Брайс, вперила поглед в татуировката му на освободен. — Не съм се заричала да не правя умни неща.

71

Хънт разполагаше с една нощ да повръща на спокойствие.

Една нощ в килията — навярно последната, в която щеше да се чувства поне малко защитен до края на дните си.

Знаеше какво го чака след Върховната среща. След като Сандриел го върнеше в замъка си сред мъгливата планинска пустош на северозападна Пангера. В града от сив камък в сърцето й.

Все пак бе живял така повече от петдесет години.

Архангелката беше оставила снимките да се въртят на екрана в коридора, за да вижда Брайс отново и отново, и отново. Да вижда как го е гледала към края, сякаш не беше пълна загуба на жива материя.

Не го правеше само за да го измъчва с мисълта за изгубеното.

Но и за да му напомня кой ще пострада, ако той й се опълчи. Ако се съпротивява.

До призори спря да повръща. Изми си лицето в малката мивка. Донесоха му дрехи. Обичайната черна броня. Без шлем.

Гърбът го сърбеше безпощадно, докато се обличаше; допирът на плата по тепърва оформящите се криле беше непоносим. Скоро щяха да поникнат нацяло. И тогава, след едноседмична старателна физиотерапия, щеше отново да полети.

Ако Сандриел някога го пуснеше от тъмниците си.

Веднъж го беше загубила, за да изплати дълговете си с него. Хънт не вярваше да го допусне отново. Не и докато не намереше начин да го прекърши заради нападението срещу войската й при връх Хермон, когато с Шахар едва не я бяха сразили.

Чак към залез дойдоха да го изведат от килията. Сякаш Сандриел бе пожелала да се гърчи цял ден.

Хънт позволи да го оковат отново с горсианския камък. Знаеше какво ще му причини, ако дори помръдне в грешна посока. Щеше да разруши костите му, да изпари кръвта му и да превърне мозъка му в супа, която да изтече през носа му.

Въоръжена стража от поне десет воини го съпроводи до асансьора. Където с усмивка върху бронзовото си лице го чакаше Полукс Антоний, златокосият командир на триариите на Сандриел.

Хънт познаваше отлично тази мъртва стръвна усмивка. Колкото и да се беше мъчил да я забрави.

— Липсвах ли ти, Аталар? — попита Полукс с бистър глас, противоречащ на садистичния му нрав.

Чука беше способен да покоси цели бойни полета, извличайки наслада от всяка секунда на касапницата. От страха и болката. Повечето ванири не си тръгваха живи след сблъсък с него. Нито един човек не бе оцелял.

Хънт не допусна по лицето си нито искра от гнева и омразата си. През кобалтовите очи на Полукс пробяга яд и белите му криле трепнаха нервно.

Сандриел ги чакаше във фоайето на Комициума, където последните слънчеви лъчи озаряваха вълнистата й коса.

Във фоайето. Не на някоя от площадките за кацане по горните етажи. За да види Хънт…

Да види.

Джъстиниън още висеше на кръста. И гниеше.

— Решихме, че ще искаш да се сбогуваш — измърка Полукс в ухото му, докато вървяха през фоайето. — Таласъмката, както знаеш, е на дъното на океана, но със сигурност усеща колко ти липсва.

Хънт остави думите му да минат през него и да отлетят. Това щеше да е само началото. Както от Чука, така и от Сандриел.

Като наближиха архангелката, тя му се усмихна и пред жестокостта по нейното лице презрителната усмивка на Полукс изглеждаше направо приветлива. Без да каже нищо, тя се завъртя на пета към вратите на фоайето.

Отвън ги чакаше брониран бус с широко отворени задни врати. Превоз за него, защото още не можеше да лети. Насмешливият блясък в очите на Чука му подсказа кой ще го придружава.

Ангели от петте сгради на Комициума вече се стичаха във фоайето.

Направи му впечатление, че Мика го няма — страхливец. Кучият му син сигурно не искаше да се омърсява с ужаса, който бе причинил. Исая обаче стоеше мрачно почти в средата на струпаната тълпа. Наоми му кимна.

Друго сбогуване помежду им нямаше да има.

Ангелите наблюдаваха безмълвно Сандриел. Полукс. Него. Не бяха дошли да му се подиграят, да видят с очите си отчаянието и унижението му. Те също идваха да се сбогуват.

Всяка стъпка към стъклените врати сякаш отнемаше цяла вечност, струваше му се невъзможна. Невъобразима.

Той беше виновен. Той беше навлякъл това на себе си и съратниците си и му предстоеше да плаща отново и отново, и…

— Чакайте!

Женски глас проехтя от другия край на атриума.

Хънт застина. Всички застинаха.

— Чакайте!

Не. Не, тя не можеше да е тук. Хънт не искаше да го вижда с разтреперани колене и на косъм да повърне отново. Защото Полукс вървеше до него, а Сандриел вървеше отпред и те двамата щяха да я унищожат…

Но ето че Брайс наистина тичаше към тях. Към него.

Лицето й беше сковано от страх и болка, но изцъклените й очи се взираха право в него, когато пак изкрещя задъхано на Сандриел, на цялата тълпа от ангели, които й правеха път:

— Чакайте!