Дом на пръст и кръв

— Позволи ми да купя Сиринкс, защото животът ми беше тотално прецакан и изпаднах в истерия, а тя реши, че й е омръзнал, и опита да го продаде.

Огнената феичка каза тихо:

— Когато Даника умря.

Брайс затвори очи за секунда, после отвърна:

— Аха.

— Не ми харесва да говориш толкова грубо, Биби.

— Тогава изобщо няма да харесаш ангела.

— Той е повел народа ми в битка. И е член на моя Дом. Заслужавам да се запозная с него.

— Доколкото знам, битката не е приключила особено добре и огнените феи са били изритани от Небеса и дихания заради това.

Лехаба се надигна и седна с кръстосани крака.

— Принадлежността към Домовете не се определя от правителството. Изгнанието ни е само формално.

Вярно беше. Но Брайс каза:

— Думата на астерите и Сената е закон.

Лехаба служеше като пазителка на библиотеката от десетилетия. Не звучеше особено разумно да наемеш огнена фея в библиотека, но при положение че една трета от книгите на това място само чакаха шанс да избягат, да убият някого или да го изядат — невинаги в този ред, — си струваше рискът да повериш задачата на жив огън, който да ги държи в строя. Колкото и да дърдореше през това време.

Нещо изтропа на мецанина. Сякаш някоя книга беше скочила от рафта си.

Лехаба изсъска и посиня. Чу се шумолене на хартия и кожа и провинилата се книга бързо се върна на мястото си.

Брайс се усмихна. В следващия момент иззвъня служебният телефон. Тя погледна към екрана му и веднага се пресегна за слушалката, изшушуквайки на феята:

— Връщай се на поста си.

Изчака Лехаба да стигне до стъклената полусфера, под която провеждаше огненото си бдение над немирните книги в библиотеката, и вдигна:

— Добър ден, шефке.

— Някакъв напредък?

— Още разследваме. Как е в Пангера?

Вместо да отговори, Джесиба заяви:

— Един клиент ще дойде в два. Бъди готова. И не оставяй Лехаба да дрънка толкова. Има си работа.

Връзката прекъсна.

Брайс стана от бюрото, където работеше цяла сутрин. Дъбовата ламперия на библиотеката под галерията изглеждаше стара, но под панелите й се криеха най-скъпите заклинания и технологии — сред които убийствена музикална уредба, която Брайс усилваше до дупка, когато Джесиба беше отвъд Халдренско море.

Не че танцуваше тук — вече не. Напоследък музиката й служеше просто да заглушава влудяващото жужене на първосветите. И безкрайните монолози на Лехаба.

Библиотеки обгръщаха всички стени, прекъснати единствено от десетина малки аквариума и терариума с всевъзможни обикновени животинки: гущери, змии, костенурки и различни гризачи. Брайс често се питаше дали това не са хора, ядосали Джесиба. Никоя от дребните твари не показваше белези на осъзнатост, което правеше идеята още по-ужасяваща. Не просто щяха да са превърнати в животни, но и щяха да са забравили, че някога са били друго.

Естествено, Лехаба беше дала имена на всичките, едно от друго по-нелепи. Геконите в най-близкия аквариум бяха Орехче и Джинджифил. Според нея били сестри. Черно-бялата змия на мецанина се казваше Госпожица Попи.

Феята не кръщаваше само обитателите на най-големия аквариум. Той заемаше цяла стена и зад масивното му стъкло се виждаше само воден мрак. За щастие, в момента беше празен.

Минала година Брайс лобира от името на Лехаба за няколко дъгови змиорки, които да поозарят мътните води с пъстроцветната си светлина. Джесиба отказа и вместо тях купи келпи, което реши, че трябва да се съвкупява със стъклото и го правеше с финеса на пиян колежанин.

Брайс много бързо подари гаднярчето на един клиент.

А сега трябваше да се приготви за работа. Не за документите, нито за срещата — а за онова, което щеше да направи довечера. Боговете да й бяха на помощ, ако Аталар научеше преди това.

Но само мисълта за физиономията му, когато разбереше плановете й, беше достатъчен стимул.

Оставаше й единствено да оцелее.

16

Лудокоренът, който Рун беше изпушил преди десетина минути с Флин, май беше по-силен, отколкото приятелят му твърдеше.

Проснат в леглото си, със специално оформени за заострените му уши слушалки, Рун затвори очи и се остави на мощния бас и живия, динамичен синтезатор на музиката.

Единият му ботуш потупваше в такт с равномерния ритъм, а пръстите му барабаняха преплетени върху корема му, следвайки все по-извисяващите се акорди. С всеки дъх се отдалечаваше все повече от собственото си съзнание, сякаш нещо дърпаше ума му от обичайния му капитански пост пред щурвала.

Тялото му се отпускаше толкова дълбоко, че се разтопяваше; костите и кръвта му се превръщаха в течно злато, което се разливаше във вените му с всяка нота. Цялото му напрежение, всички гневни думи и чувства се изтичаха от него и изпълзяваха от леглото му като змия.

Той им показа среден пръст. Съзнаваше, че лудокоренът му действа така заради дългите часове на размишления върху глупавите заповеди на баща му.

Да върви по дяволите!

Лудокоренът прегърна нежно съзнанието му и го потопи в блещукащите си дълбини.