Дом на пръст и кръв

— Е, вече е част от работата ми. Джесиба даде съгласието си. Не мога да й откажа, както се досещаш.

Не. Никой не можеше да откаже на магьосницата.

Той пъхна ръце в задните джобове на дънките си.

— Да ти е казвала нещо за Рога на Луна?

Брайс вдигна вежди заради рязката смяна на темата, но като се имаше предвид дейността на Джесиба Рога, не беше толкова странно, че я пита.

— Преди две години ми възложи да го търся — отговори предпазливо Брайс. — Но не намерих нито следа от него. Защо питаш?

— Няма значение.

Той погледна малкия златен амулет около врата на сестра си. Поне тази защита й беше осигурила Джесиба. Скъпа защита. И мощна. Аркезийските амулети поддържаха солидни цени, защото по света имаше само няколко. Рун кимна към него.

— Не го сваляй.

Брайс врътна очи.

— Всички в този град ли ме мислят за глупава?

— Сериозно говоря. Като изключим опасностите на професията ти, издирваш и престъпник, способен да призовава кръвожаден демон. Никога не сваляй амулета от врата си.

Поне можеше да й напомни да е нащрек.

Тя просто отвори вратата.

— Ако научиш нещо за Змийската кралица, ми се обади.

Сърцето му заблъска в гърдите.

— Недей да я провокираш.

— Чао, Рун.

— Ще дойда с теб до… — подхвана в отчаянието си той.

— Чао.

Рун спря на площадката на втория етаж, а тя слезе по стълбището, махна на Деклан и Флин с онзи дяволски вбесяващ маниер и излезе наперено през входната врата.

Приятелите му го погледнаха въпросително. Деклан беше застинал с чашата уиски до устатата си.

Рун преброи до десет, колкото да се сдържи да не прекърши на две най-близкия предмет, и скочи през парапета, кацайки толкова тежко, че протритите дъбови дъски на пода потрепериха.

Без дори да погледне към приятелите си, усети, че заемат позиции зад него, готови да извадят скритите си оръжия, оставили питиетата веднага щом бяха прочели яростта по лицето му. Рун изхвърча през входната врата в хладовитата нощ отвън.

Тъкмо когато Брайс пресичаше улицата. Отвъд която я чакаше шибаният Хънт Аталар.

— Смахната работа — пророни Деклан, спирайки до Рун.

Умбра Мортис изглеждаше бесен. Беше скръстил ръце и разперил леко криле, но Брайс просто го подмина, без дори да го погледне. Аталар се обърна бавно след нея, отпускайки ръце от двете страни на тялото си, сякаш подобно нещо никога не се бе случвало в дългия му окаян живот.

А това беше достатъчно да вчерни още повече настроението на Рун.

Той прекоси верандата и предната ливада и излезе на улицата, протегнал ръка към колата, която спря внезапно, със свирещи гуми. Пръстите му се впиха в предния й капак. Металът се изкриви под натиска им.

Шофьорът имаше благоразумието да не изкрещи.

Рун тъкмо минаваше между две паркирали коли, следван от Деклан и Флин, когато Хънт се обърна към шумотевицата.

Ангелът веднага го позна и на лицето му се появи половинчата усмивка.

— Принце.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Хънт кимна с брадичка към Брайс, която вече изчезваше надолу по улицата.

— Охрана.

— Защо точно ти трябва да я охраняваш?

Исая Тибериан беше пропуснал да спомене и това.

Ангелът сви рамене.

— Не решавам аз.

Той премери с поглед Деклан и Флин и ореолът през челото му като че ли потъмня. Ъгълчетата на устата му се вирнаха в предизвикателна усмивка и ониксовочерните му очи проблеснаха.

Флин призова силата си и откъм земята под тротоара се разнесе грохот. Насмешливата усмивка на Аталар се разшири.

Рун заповяда:

— Кажи на губернатора да назначи някой друг.

Хънт го изгледа остро.

— Няма да стане. Случаят е от моята компетентност.

Арогантността му ядоса Рун още повече. Вярно, Аталар беше един от най-добрите ловци на демони, но да му се не види… Предпочиташе дори Тибериан пред Умбра Мортис.

Преди година командирът на 33-ти не беше проявил безразсъдството да застане помежду им, когато Рун налетя на Аталар заради злобните му коментари по време на изисканото парти по случай пролетното равноденствие, което Мика организираше всеки март. Рун му счупи няколко ребра, но копелето успя да му разбие носа с юмрук и да оплиска с кръвта му мраморния под на балната зала в Комициума. Никой от двамата не беше достатъчно бесен, за да отприщи силата си посред препълнената зала, но и с юмруци се подредиха добре.

Рун се позамисли колко ли неприятности щеше да си навлече, ако пак фраснеше личния убиец на губернатора. Може би достатъчно, че Хипаксия Енадор да не поиска да се омъжи за него.

Рун попита:

— Разбра ли какъв е бил демонът?

— От онези, дето хапват малки принцове за закуска — изчурулика Хънт.

Рун оголи зъби.

— Да го духаш, Аталар.

Около пръстите на ангела затанцуваха светкавици.

— Сигурно е лесно да си цапнат в устата, когато татенцето те спонсорира. — Хънт посочи бялата къща зад тях. — Той ли ти я купи?

Сенките на Рун се надигнаха да посрещнат светкавиците, усукващи се около юмруците на Аталар, и паркиралите коли наоколо затрепериха върху асфалта. Братовчедите му в Авален го бяха научили как да придава твърда форма на сенките си — как да ги превръща в камшици, щитове и инструменти за изтезания на тялото и съзнанието.