Царството на боговете е голямо. Много, много голямо. Никой не знае точно колко голямо, защото боговете никога не са го мерили. Боговете не измерват. В края на краищата, разстоянието е мярка единствено за усилията, а тъй като боговете могат да ходят където си щат без никакви усилия, и в повечето случаи — за миг, защо им е да се пънат да измерват?
Човеците измерват. Поради това боговете се вардят от тях. Вардят се, но са и очаровани — също както човеците се отнасят към боговете.
От гледна точка на един бог човеците вечно мерят нещата и ги подреждат в раздели, всичкото това — според някакви теории, които боговете просто не проумяват. Умът на боговете не е устроен по този начин. Боговете никога не биха проумели как е устроен умът на един Питагор, Платон или Айнщайн. „Как могат да им хрумват подобни неща? — казват боговете. — Разстоянието е много дълго. Времето е… друго. Но това всеки го знае.“ И свиват рамене. Това е отговорът на боговете на вечните мистерии, които им погажда човечеството.
И така, никой не беше измервал Царството на боговете. Боговете не биха пуснали вътре човек, за да свърши тая работа. Ама е голямо. Страшно голямо. Заема цяла една временно-пространствена сфера, сам-самичко. Това е то голямо.
Всички богове, които някога са съществували или ще съществуват, са пръснати из Царството на боговете. Или поне предполагаме, че са пръснати. Всъщност, те биха могли да се намират в някоя негова част, а останалото да е terra incognita. Никой не знае. Боговете не използват карти. Те не мислят визуално. Ако някой бог иска да се види с друг бог, трябва само да помисли за него и да сръчка лекичко намеренията си, и бум-тряс, ето ти го там. Можеш ли го това, карта не ти трябва.
И тъй като боговете могат да пропътуват от едно място до друго само за миг, те не си правят труда да се разкарват, а и не им трябват нито коли, нито коне, макар понякога да държат коне по митологични причини. От сантименталност, всъщност.
Както и да го погледнеш, в Царството на боговете има място колкото си щеш. Всеки бог си има дом и не му се налага да влиза в полезрението на другите богове, освен ако не го иска, което се случва рядко.
Освен това, всеки бог си прави собствен климат Боговете така и не са измислили технологиите, защото си имат магия. От гледна точка на боговете технологията е просто низша магия.
Боговете не си падат много по точността в човешкия смисъл на думата. Друг начин да го кажем е, че те страшно си падат по неяснотата.
Боговете се раждат със знания, които вече съществуват вътре в тях, инстинктивно, тъй да се каже, като при птичетата или котенцата. И затова е трудно да се обясни на един човек каква точно е разликата между низш и висш бог. Макар че самите богове доста добре я разбират.
Един от начините да го кажем е, че висшите богове просто са нещо повече от низшите. Те са по-могъщи, имат по-голям престиж, по-голямо присъствие на духа и определено са по-надути. Но ако питате някой бог как едни богове са станали висши, а други низши, няма да може да ви отговори. Просто си е така, ще ви каже той.
Но както и да става това, Висшите богове си имат своя определена територия вътре в Царството на боговете. Те, общо взето, не се омесват с другите, както при повечето обстоятелства са склонни да се държат боговете, човеците и животните.
Дори и домовете на висшите богове са по-висши от домовете на низшите. Което ще рече по-големи, по-красиви и вдъхващи повече благоговение. Но никой не може да ви каже защо е така, щом като всеки бог може да си построи колкото си иска голяма къща и да хване който си иска декоратор по интериора. Явно си е присъщо на висшите богове да притежават излъчване, по-божествено от по-малко божественото излъчване на низшите.
Казано по човешки, царството на боговете е топологически кошмар. Домът на някой бог може да се намира край огромно, ехтящо море, а в непосредствено съседство до него, съвсем буквално, каквото и да означава това, някой бог може да живее сред обширни, безмерни пустини. А съседът му може да е някой подземен бог, чието подземие по някакъв начин се намира над земята, но въпреки това си е подземие. Иди го разбери.
24
Офисът на Декстър беше много светъл. Светлината се разпростираше в сияещо кълбо. Сиянието не беше онова крещящо ярко, така обичано от боговете сияние. Цветът му беше тъмносин, почти успокоителен, и не пращеше от ония искри, с които боговете сигнализират за влизането си. Това кълбо от синя светлина се завъртя на място почти трезвено, поду се доста приемливо и най-накрая се разсея във фигура на среден на ръст, възпълен, оплешивяващ мъж в кафяв делови костюм, твърде тежък за тукашния климат, понесъл претъпкано дипломатическо куфарче. Вече си бършеше челото.
— Здрасти, аз съм Артър — представи се Артър. — Вие бог Декстър ли сте?
— Не съм бог, човек съм. Както вече казах, човек много подсилен, но все пак човек. Декстър се казвам, Едгар Алън Декстър, но можеш да ми викаш Ед или Декстър, както ти е кеф.
— Имам нужда от помощ — рече Артър.