Довършителката

Втурнах се към втория етаж, а краката ме носеха с бързина, на която не бях подозирала, че са способни. Стигнах площадката и свърнах по първия коридор. Само веднъж погледнах през рамо и веднага съжалих, защото видях хиляда очи на не повече от десет метра зад мен.

Кой по дяволите бе пуснал тези изчадия тук?

Тогава ми хрумна неочаквана мисъл. Те бяха нощните пазачи на Комините. Това бе единственото обяснение. Затова и не нападаха никого през деня.

Но все пак едва ли ставаха за домашни любимци, което означаваше, че някой в Горчилище умее да прави немислимото – да ги контролира. А винаги ни бяха учили, че те не се поддават на дресировка. Дори Дъф Делфия не би дръзнал да се занимава с тях.

Стигнах единствената врата в дъното на коридора. Тя бе заключена. Разбира се, че ще е заключена. Какво друго очаквах? Не се обръщах назад. Не смеех. Измъкнах инструментите от джоба си. Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва не ги изпуснах. Шумоленето на люспите вече приближаваше с яростта на буен водопад. Писъците от безбройните усти бяха толкова пронизителни, че мозъкът ми щеше да се пръсне. Говореше се, че писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.

Докато работех трескаво върху ключалката, единственото, за което можех да мисля, бе Джон. Какво щеше да прави той без мен?

Чудовището вече беше точно зад гърба ми.

Писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.

Писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.

Не знаех дали стоях с гръб към опасността от смелост, или защото бях най-голямата страхливка в Горчилище. Когато инструментите ми най-сетне се превъртяха и бравата се отвори, реших, че е било от смелост.

Затръшнах вратата зад себе си и я заключих. Прокарах длан по дебелото дърво, надявайки се, че е достатъчно здраво. В следващия миг отскочих назад от силата на удара. Един от зъбите на Джабита дори успя да пробие масивната дъска и едва не се впи в рамото ми. Полетях по гръб на пода, събаряйки нещо по пътя си. Разнесе се оглушително дрънчене на метал.

Междувременно вратата се разтърси от нов тласък и през нея се подадоха още зъби. След броени секунди ги последва и една от главите. Очите и се вторачиха в мен от няколко крачки разстояние. Дупката все още бе твърде малка, за да премине и тялото, но това нямаше да трае дълго.

Заопипвах трескаво стените. Едва тогава забелязах малката вратичка, разкрила се при падането на металния предмет. Тя бе висока не повече от метър и имаше любопитна кръгла дръжка. Огледах я по-внимателно. Това бе лице. Но не просто обикновено лице, а лице на крещящ Уъг, отлято от лъскав месинг.

Поредно бясно думкане по вратата. Едва имах време да се извърна назад, когато тя изхвръкна от пантите си и зверовете нахлуха в помещението. Сега вече успях да ги видя напълно. Щеше ми се да не бях ги виждала.

Джабитите са нещо като огромни змии, с една съществена разлика. По цялата дължина на тялото им растат глави, около двеста и петдесет на брой. Всичките имат отровни зъби, като една капка от отровата им е достатъчна, за да убие възрастен Крет. Сега те надаваха ужасяващи писъци и се носеха устремно към мен.

Сякаш хиляда кошмара бяха събрани в една масивна, гръмотевична стена от демонична злоба. И техният дъх вонеше на развалени яйца и сяра. Нямах време за колебание. Давейки се от противната смрад, сграбчих месинговата дръжка, завъртях я и се шмугнах в отвора, като я затворих с ритник след себе си.

Но далеч не се почувствах в безопасност. Тази вратичка, малка и тънка, нямаше никакъв шанс да спре неумолими хищници като Джабитите. Всъщност говореше се, че нищо не може да ги спре, уловят ли веднъж дирята на жертвата си. Изправих се, удряйки глава в ниския таван, и отстъпих назад, докато гърбът ми не опря в стената. Извадих ножа си и се обърнах с лице към вратата.

Дишах запъхтяно, сърцето блъскаше в гърдите ми. Зарекох се, че няма да крещя. И ще нанеса поне един удар, преди да ме убият. За Джабитите се смяташе, че не бързат да изяждат жертвата си. Някои слухове гласяха дори, че отровата им не я убивала, а само я парализирала и тя оставала жива, докато не бъде наполовина погълната. Никой не знаеше със сигурност. Нямаше оцелели, за да разкажат.

Молех се на всичко свято това да не е истина. Дано отровата ме погубеше бързо. Не исках да гледам как изчезвам в противните им гърла.

– Сбогом, Джон – прошепнах през стиснати зъби. – Моля те, не ме забравяй.

Всеки Уъгморт рано или късно срещаше смъртта. Явно моят миг бе настъпил.

Стоях, стиснала жалкото си оръжие, вперила поглед в малката врата с крещящо лице вместо дръжка, и чаках тя всеки миг да се строши на трески, пропускайки моите убийци.