Драконови сълзи

Дори в този ранен час из фоайето и коридорите се движеха хора, повечето мъже със здравото телосложение и самоувереността на професионалните ченгета. Само малцина бяха униформени. За работа по специалните проекти се привличаха цивилни детективи от отделите „Убийства“ и оперативни работници от федералните, щатските, окръжните и градски служби, за да се улесни наказателното производство със сложна подсъдност. Работните групи по специалните проекти, които понякога се наричаха „специални екипи“, се занимаваха с убийствата при младежки банди, свързаните предумишлени убийства, изнасилвачите-рецидивисти и търговията с наркотици в големи мащаби.

Хари имаше кабинет на втория етаж заедно с Кони Гъливър. Неговата половина от стаята се омекотяваше от малка палма, китайски вечнозелени растения и други саксии. В нейната страна нямаше никакви растения. На неговото бюро имаше само попивателна, поставка за писалки и малък месингов часовник. Върху нейното се трупаха купища папки, отделни листове и снимки.

Кони изненадващо беше пристигнала на работа първа. Стоеше загледана през прозореца с гръб към Хари.

— Добро утро — поздрави той.

— Наистина ли е добро? — кисело му отвърна Кони.

Тя се обърна към Хари. Носеше охлузени маратонки „Рийбок“, джинси, блуза на червени и кафяви карета и кафяво кадифено сако. Сакото беше една от любимите й дрехи — носеше го толкова често, че на места рипсеното кадифе беше изтъняло, ръкавите бяха с протъркани ръбове, а гънките по ръкавите вече не можеха да се изправят по никакъв начин и напомняха за проломи, изрязани в скалата от бързите речни води.

Кони държеше празна картонена чашка от кафе. Смачка я почти яростно и я хвърли на пода. Чашката отскочи и падна в половината на Хари.

— Хайде да се поразмърдаме по улиците — каза Кони и се запъти към вратата.

— Какво си се разбързала? — попита Хари, без да вдига поглед от чашката на пода.

— Нали сме ченгета? Тогава няма какво да си натискаме задниците по бюрата, трябва да си вършим полицейската работа.

Кони изчезна в коридора, а Хари продължи да гледа чашката от неговата страна на стаята. После я побутна с крак през невидимата граница в средата на кабинета.

Тръгна към вратата след Кони, но се спря на прага. Пак извърна поглед към картонената чашка.

Кони сигурно вече беше стигнала до края на коридора и може би вече слизаше по стълбите.

Хари се поколеба, върна се до смачканата чашка, взе я и я хвърли в кошчето за отпадъци. Прибра и другите две чаши.

Настигна Кони на паркинга. Тя отвори вратата откъм шофьорското място на служебната кола без отличителни знаци. Хари се качи от другата страна. Кони завъртя ключа толкова яростно, сякаш искаше да го счупи.

— Да не си прекарала лошо нощта? — попита Хари.

Кони рязко включи на скорост.

— Глава ли те боли? — не отстъпваше той.

Тя бързо превключи на задна скорост, за да излезе от паркинга.

— Светът ли ти е крив?

Колата се стрелна към улицата.

Хари сложи предпазния колан, въпреки че не се страхуваше от нейното шофиране. С колите Кони се справяше по-добре, отколкото с хората.

— Искаш ли да поговорим за това, което те притеснява?

— Не.

За човек, който винаги е изложен на опасности, безстрашен пред лицето на заплахите, увлечен от парашутизъм и лудешко колоездене по черни пътища в почивните дни, Кони Гъливър беше смайващо неразговорчива, когато се стигнеше до лични откровения. Работеха заедно от шест месеца, но макар и да беше научил доста неща за нея, Хари понякога си мислеше, че всъщност не знае нищо важно.

— Може да ти олекне като поприказваме — предложи Хари.

— Няма да помогне.

Хари скришом я поглеждаше, докато тя караше колата. Чудеше се дали гневът й се дължеше на проблеми с мъжете. Беше полицай от петнайсет години и беше видял достатъчно човешки низости и нещастия, за да се убеди, че мъжете най-често са причината за женските тревоги. Но той не знаеше нищо за интимния живот на Кони и дори не знаеше дали тя изобщо има такъв.

— Свързано ли е с този случай?

— Не.

Хари й повярва. Кони се стремеше и то с явен успех да не се омърси от гадостите, в които полицейската работа я караше да тъне.

— Страшно ми се иска обаче да хванем натясно онова копеле Дърнър — обади се тя. — Струва ми се, че почти сме успели.

Търсеха Дойл Дърнър, скитник, който се движеше в съмнителни среди на сърфисти, за да го разпитат във връзка с поредица от изнасилвания. Случаите ставаха все по-тежки, при последния инцидент жертвата беше пребита до смърт. Шестнайсетгодишна ученичка.