Драконът

Автомобилът, който се приближаваше, почти ги беше настигнал. Шофьорът намали скоростта. Брена се вгледа по посока към него и му направи ясен знак с ръка да минава по-бързо. Но едва когато шофьорът обърна глава наляво и забеляза момчето, размахващо в ръка пистолет, настъпи газта и изчезна зад завоя.

Междувременно момчето се беше отдалечило от двамата униформени с още няколко стъпки. Вървеше на заден ход, като не изпускаше от очи полицаите.

– Остави пистолета – изкрещя Брена и направи няколко крачки напред, все още от отсрещната страна на пътя.

– Нека да поговорим. Ние можем да ти помогнем. – Брена видя с ъгъла на окото си, че Ларсен се придвижи с няколко малки крачки към момчето, докато то все още не спираше да гледа Брена. – Защото това е само пистолет играчка – продължи Брена. – Той не е истински, нали?

– Спри! Ще стрелям!

– Няма да го направиш – заяви Брена и видя, че Ларсен крачеше още по-бързо. – Аз съм сигурен, че ти си прекрасно момче и че можем да измислим нещо по въпроса. – Брена следваше неотлъчно момчето с всяка негова стъпка.

Внезапно младежът насочи дулото на пистолета отново към Ларсен.

– Махай се! – извика Мартин.

– Пусни го! – извика Ларсен. – Остави го на земята!

– Отивайте си!

Брена дочу плач в гласа му. Започна да се съмнява дали трябваше да продължат, или да се отдръпнат и да викнат подкрепление. Не му харесваше и спада в гласа на колегата му. Ларсен изглеждаше така, сякаш не беше тук. Но още преди да получи сигнал, Ларсен нападна момчето. Той се хвърли неочаквано към тийнейджъра.

Брена чу изстрел, последван от вик и за свой ужас видя, че Ларсен се олюля и падна.

Брена се затича към колегата си. Не погледна повече към младежа, който с все сили се отдалечаваше.

102.

Всички налични патрулиращи автомобили бяха изпратени в зоната, където полицаят беше прострелян. Аварийната служба беше мобилизирана. Бяха поставени контролни постове на голямо разстояние от мястото, което спираше, регулираше и пренасочваше целия трафик. Два кучешки патрула и един хеликоптер също бяха включени в търсенето на Мартин Тьонесен.

Момчето не можеше да е стигнало далеч през последните четиресет минути, които им бяха необходими, за да подсигурят района, да изведат сержант Ерик Ларсен и да започнат издирването. Беше почти сигурно, че момчето все още се движеше пеша, но те не можеха да пренебрегнат факта, че имаше вероятност то да е откраднало кола и да се опита да избяга по този начин. Хеликоптерът силно остветяваше и систематично претърсваше, а и кучешки патрули бяха започнали издирването от мястото, където полицаят беше прострелян.

Но бяха принудени да продължат изключително внимателно. Всички, които претърсваха района, бяха екипирани с каски и бронежилетки. Не можеха да си позволят да рискуват. Момчето можеше да реши да стреля отново.

 *

Мартин хлипаше, беше се запъхтял и силно крещеше на себе си, докато тичаше през тревата.

– Не исках да става така! – викаше той, – по дяволите, не съм искал да става така!

Той държеше пистолета в ръката си. Единственото, за което можеше да мисли в момента, беше, че трябваше да избяга колкото се можеше по-надалеч. Скоро щяха да тръгнат след него – огромна група.

Той тичаше по една тясна, асфалтирана пътека, но спря, огледа се, отново сложи пистолета в джоба си, докато дишането му се ускоряваше. Наблизо нямаше жива душа.

Затова младежът за пореден път плътно затвори очи и захълцука. Усети топлината на сълзите, които се стичаха по бузите му. Продължи по-нататък, докато се оглеждаше около себе си. Хлипането престана, но сълзите продължиха да се стичат.

В далечината дочу звука от много сирени, а стомахът му се сплете. Просто продължи да крачи.

Във всички посоки имаше жилищни блокове. Той не беше идвал в този район от много време насам.

Трябваше да си намери място, където да легне и да се скрие за известно време, може би за много дни, докато не се откажеха и повече не искаха да го търсят. Едва тогава можеше да продължи по-нататък. Защото единственото, което той знаеше, беше, че искаше да изчезне – някъде надалеч, много, много далеч – и никога повече да не се връща. Те щяха да го търсят усилено, докато не сметнеха, че е мъртъв. И едва след като го бяха оплакали достатъчно и бяха сигурни, че повече никога няма да го видят отново, той щеше да се върне.

Мартин потръпна, когато отново усети дъждовни капки да падат. Само секунди по-късно дъждът повторно се заизлива.

Внезапно му хрумна една идея. Зад блоковете наблизо имаше футболно игрище, а точно до него пък имаше една будка, в която обикновено, когато се играеха мачове, продаваха бакалски стоки, футболни екипи и други подобни. Беше играл на това игрище няколко пъти, когато все още беше в отбор "А", докато преди две години не се отказа. Там можеше да остане колкото му беше нужно. Сигурно не беше трудно да се промъкне вътре.

Тийнейджърът продължаваше да чува сирени, но не звучеше да идват в неговата посока.