Драконът

Йоаким се взря във въпросителния му поглед.

– Най-напред мен, но те заплашиха да убият също и... моя син.

– О...

– Аз им повярвах, затова не казах нищо на полицията.

– И... какво...? – Негодуванието беше напълно разсеяно.

Йоаким вяло се усмихна.

– Трябва да спра този зъл човек – прошепна Йоаким. – Затова ти трябва да бъдеш с мен през цялото време, което е необходимо, за да не ти направи нещо. Сега отиваме да вземем доказателства, които едно момче ще ни даде.

– Момче ли?

– Да, едно момче, което никога преди не съм срещал.

През последните четиресет и пет минути по пътя към центъра Хенрик бе седял безмълвно. Той гледаше замислено през прозореца.

Йоаким опипа нервно мобилния си телефон. Регулярно проверяваше дали е включен и има покритие. На няколко пъти беше на ръба да започне да успокоява Хенрик. Да му каже, че не беше толкова опасно и че всичко щеше да мине добре. Но той не можеше да лъже – защото това не беше вярно. От момента, в който той се заемеше с директна атака на Дракона, щеше да настъпи ад. Поне това беше сигурно. Заплахите на Дракона никога не бяха празни. Това беше научил той. Дракона разполагаше с достатъчно безскрупулни лакеи в списъка за заплатите.

В три без петнайсет те слязоха от автобуса на спирка "Осло Център" и продължиха по улица "Карл Юхан". Валеше още по-силно. Минаха през един магазин за дрехи, от който Йоаким купи два чадъра.

Точно в 15.00 телефонът звънна. Йоаким дочу момчешкият глас да казва:

– Пак съм аз.

– В Осло съм – отговори Йоаким и се огледа наоколо крадешком. – Къде ще се срещнем?

Хенрик се загледа продължително в баща си, наблюдаваше всяко незначително движение.

– В теб ли са парите?

– Да. Ще получиш десет хиляди. В теб ли са филмчетата?

За няколко секунди настъпи тишина от другата страна.

– Да.

Йоаким се стресна.

– Къде в Осло се намираш? – попита момчето.

– На улица "Карл Юхан". Знаеш ли къде е това?

– Не ми задавай глупави въпроси – чу Йоаким в слушалката. – Или няма да получиш от мен нищичко, по дяволите!

– Чудесно. Ти къде си?

– Съвсем наблизо. Слушай сега. Отиди до онзи "Макдоналдс", който е точно до площад "Егер". Знаеш ли къде е това?

– Ще го намеря – отговори Йоаким.

– Седни на някоя маса до прозореца и чети "VG". Дръж го така, че да мога да го видя отвън.

Йоаким погледна към учудените очи на своя син.

– Добре – отвърна Йоаким. – И после какво?

– Прекалено много въпроси задаваш.

– Просто се чудя – заяви Йоаким и се опита да се усмихне успокоително на Хенрик. Момчето от другата страна изглеждаше още по-напрегнато.

– Седни там и ме чакай, ще ти се обадя – нареди младежът и прекрати разговора.

Йоаким отпусна надолу ръката, държаща телефона.

Хенрик все още го зяпаше.

– Какво каза той?

87.

Ферен се развесели, когато отвори MMS-a и видя на екрана на телефона си снимката. Той си сложи очилата за четене и се вгледа по-отблизо. Олекна му и тъпата болка в гърба му веднага изчезна.

Защото бяха успели да уловят с камерата Далайла. Те не го знаеха. Снимката показваше как тя слиза по стъпала. Изглеждаше сякаш тя се оглеждаше крадешком. Слънцето осветяваше дългата, слаба фигура, подобно на лампа. Лицето ѝ беше лесно разпознаваемо. Ферен нямаше никакви съмнения. Междувременно Йоаким и синът му ги нямаше

– Според неговия човек, но това не означаваше, че те не бяха наблизо.

Вероятно се намираха там, и тримата се укриваха в апартамент в Копенхаген.

Ферен се изправи и сложи ръка върху телефонната слушалка. Но разтърси глава и издържа на изкушението да се обади на Улав. Беше си заслужил малко окуражаване за добре свършената работа.

Вместо това набра друг номер.

Веднага чу звука от резервирания глас на другия край, Ферен изправи гърба си и усети болката, която се разпростираше от кръста и надолу към външната страна на дясното бедро.

– Това е тя – рече той.

- Тя?

– Да – отговори Ферен. – Нека да отидат веднага. Направи каквото е необходимо.

Ферен остави телефонната слушалка и започна да масажира кръста си с две ръце, докато се взираше през прозореца на терасата в дъждовния и подгизнал Осло.

"След ден-два ще мога най-накрая да се прибера у дома"

– Помисли си той.

88.

Йоаким седна на една маса до прозореца, където някакъв мъж на около петдесет, облечен в шушляково яке и риза на райета, вече беше седнал и сложи червената табла с "Биг Мак" пред себе си. Мъжът огледа Йоаким с раздразнение, докато отхапваше от бургера си. Йоаким се правеше, че не забелязва нищо. Той разгърна дневния "VG" и го хвана, насочвайки го към прозореца. Остави бургера си недокоснат. Острата миризма на изпарения от пържене и мазнина тук, вътре го отврати. Той извади мобилния си телефон и го остави на масата.

Внезапно крака на стол гневно се забиха линолеума. Мъжът се беше изправил и се канеше да премести наполовина изядения бургер на таблата, където вече имаше препълнена хартиена опаковка с мазни пържени картофки, купчина салфетки и опаковка с някаква бяла смес, която Йоаким нямаше представа какво представлява. С ядосан поглед мъжът притисна към себе си таблата и изчезна навътре в заведението.

Йоаким вдигна рамене. Беше принуден да седне там.