Дъщерите на мрака

Имаше и друго момче на седалката до него. Джейд ги огледа любопитно. Изглежда бяха близо до възрастта на Роуан, и двамата имаха тъмен тен. Този зад шофьорското място имаше руса коса и изглеждаше, че не си я беше мил от доста време. Другият имаше кафява коса. Той носеше жилетка, без риза под нея. Имаше клечка зъби в устата си.

И двамата погледнаха към Джейд, изглеждаха толкова любопитни, колкото и беше тя. Тогава шофьорският прозорец се спусна надолу. Джейд беше очарована от това колко бързо го направи.

- Нуждаете ли се от превоз? - шофьорът каза със странно широка усмивка. Зъбите му блестяха в контраст с тъмното му лице.

Джейд погледна към Роуан и Кастрел, които тъкмо я настигаха. Кастрел не каза нищо, но погледна към колата с присвити, подозрителни очи. Кафявите очи на Роуан бяха много топли.

- Със сигурност бихме искали. - каза тя, усмихвайки се. След това, съмнително, - Но ние отиваме към Фермата Бърдок. Може да не ви е на път...

- О, хей, знам това място. Не е далеч. - този с жилетката каза с клечката си в уста. - Както и да е, всичко за една дама. - каза той, с което изглеждаше, че е опит за галантност. Той отвори вратата си и излезе от колата. - Една от вас може да седне отпред, а аз ще седна отзад при другите две. Голям съм късметлия, нали? - каза той на шофьора.

- Късметлия. - шофьорът каза, усмихвайки се с огромната си усмивка отново. Той отвори вратата си също.

- Ти давай, сложи тази носилка за котка отпред, а куфарите могат да отидат в багажника. - каза той.

Роуан се усмихна на Джейд и Джейд знаеше какво си мисли тя. Чудя се дали всички наоколо са толкова приятелски настроени? Те разтовариха багажа си и след това влязоха в колата, Джейд отпред при шофьора, Роуан и Кастрел бяха на задната седалка от двете страни на момчето с жилетката. Минута по-късно те летяха надолу по пътя с това, което според Джейд беше превъзходна скорост, с чакъла потропващ под гумите.

- Аз съм Вик. - шофьорът каза.

- Аз съм Тод. - момчето с жилетката съобщи.

Роуан каза:

- Аз съм Роуан, и това е Кастрел. Това отпред е Джейд.

- Вие момичета приятелки ли сте?

- Ние сме сестри. - Джейд каза.

- Не приличате на сестри.

- Всички казват това. - Джейд имаше предвид всички, които бяха срещнали след като избягаха. Обратно вкъщи, всички знаеха, че са сестри, затова никой не го казваше.

- Какво правите тук толкова късно? - Вик попита. - Това не е подходящо място за такива добри момичета.

- Ние не сме добри момичета. - Кастрел обясни моментално.

- Но се опитваме да бъдем. - Роуан каза през зъбите с в бърз отговор. На Вик тя каза, - Ние чакахме нашата пра-леля Опал да ни вземе от автобусната спирка, но не пристигна. Ще живеем във Фермата Бърдок.

- Онази стара лелка Бърдок ви е леля? - Тод каза, махайки клечката за зъби от устата си. - Този луд стар прилеп? - Вик се обърна, за да го погледне, и двамата се засмяха и разтресоха главите си.

Джейд погледна настрани от Вик. Тя зяпна носилката за котката, вслушвайки се в малките пискливи звуци, които Тайги издаваше, когато беше буден.

Тя се чувстваше само малко... неспокойно. Тя усети нещо. Дори тези типове да изглеждаха приятелски настроени, имаше нещо под повърхността. Но на нея й се спеше прекалено много и главата й беше прекалено лека - от глада, за да може да усети какво точно беше. Роуан все още изглеждаше учтива и объркана, но Кастрел погледна към дръжката на колата от към нейната страна замислено. Джейд знаеше, че тя търси дръжката. Нямаше такава.

- Прекадено лошо. - каза Вик. - Тази кола беше истински буклучарник, дори не може да се отвори задната врата отвътре.

Той грабна лакътя на Джейд толкова силно, че тя можеше да усети напрежението върху костта си.

- Сега, момичета, бъдете добри и никой няма да пострада.

Изглежда караха доста време преди Вик да проговори отново.

- Момичета, някога преди да сте били в Орегон?

Джейд премигна и промърмори отрицателен отговор.

- Има доста самотни местенца. - каза Вик. - Тук, например. Бриар Крийк беше град, в който златотърсачите се събираха, но когато златото свърши и когато железопътната линия го подмина, просто умря. Сега дивата природа си го прибира обратно.

Тонът му трябваше да впечатли, но Джейд не разбираше какво се опитваше да обясни.

- Наистина изглежда спокойно. - Роуан каза от задната седалка.

Вик направи кратък подсмъркващ звук.

- Да, ами, спокойно не беше точно това, което имах предвид. Имам предвид - вижте този път. Тези ферми са разделени от километри разстояние, нали? Ако крещите, няма да има кой да ви чуе.

Джейд премигна. Това беше странно нещо за казване. Роуан, все още учтиво завързвайки разговор, каза:

- Е, ти и Тод бихте.

- Имам предвид никой друг. - Вик каза и Джейд можеше да почувства нетърпението му. Той беше започнал да кара все по-бавно и по-бавно. Сега той отби колата настрани от пътя и спря. Паркира.

- Никой там няма да чуе. - уточни той, обръщайки се на обратно, за да погледне към задната седалка.

Джейд погледна също и видя Тод да се хили, широка ярка усмивка със зъби, впити в клечката му за зъби.