Духless

А когато отворихме очи след петнадесетгодишния анархистичен запой, пуснахме телевизора, за да разберем какво точно се е променило в страната ни през това време, което ние толкова безцелно бяхме пропилели. Натиснахме бутона на дистанционното и видяхме по първи канал тричасова смешка с Петросян, премесена с новинарски емисии и репортажи за успехите на родните жътвари, а по втори канал — концерт, посветен на празника на някаква си федерална служба. По трети канал вървеше някакво военно-патриотично предаване, по шести — спорт, а по пети — „Лебедово езеро“. И всичко си беше като през славната и стабилна 1985 година. И така продължаваше вече десетки почивни дни. Пък и ние приличахме на лебеди, на които тъй и не им е съдено да полетят. Ние, от поколението „Wasted“16…

И не беше изключено всичката тази развивана от Семачьови символика на Олимпиада’80, гербовете на СССР и олимпийските мечета, всички тези наименования „Дискотека от 80-те“, радио „Ретро“, кръчма „Жигули“ и други псевдокичовщини да са някакви измислени от политолозите пиар-кампании на проекта „Back in USSR“. И какво, готино ли ти е отново да подскачаш от радост, подгрят от мелодиите и ритмите на чуждестранните естради в изпълнение на Сандра и Си Си Кеч? Искаш ли отново да усетиш комсомолската си младост? Тогава не се учудвай, ако утре те накарат да си платиш членския внос (включително за изминалите 15 години). Колко е прекрасно да се върнеш отново в страната, в която е преминало детството си, нали? Старче, нас просто и най-банално ни изпързаляха с носталгията ни като същински льохмани… Lucky Льохман… Ако нашето поколение изобщо бъде удостоено с някакъв надпис на гроба си, там най-вероятно ще бъде написано следното:

„На поколението, родено през 1970–1976 година, което беше толкова многообещаващо и толкова перспективно. Чийто старт беше толкова ярък и чийто живот беше толкова бездарно пропилян. Да почиват в мир нашите мечти за щастливото бъдеще, в което всичко би трябвало да е другояче… R.I.P.“

И когато цялото ми съзнание се изпълни с образа на надгробната плоча, най-после заспах, за да се събудя в друг град и в друго настроение…

Седях в „Шатрата“ — лятното кафене, което се намираше във водата на „Чистите езера“, и пиех вече втора чаша уиски „Jameson“. Окачените под тавана телевизори показваха римейк на видеоклипове от осемдесетте години. По екрана подскачаха негри с бели маратонки „Адидас“, разни пички с окраска на лосове, младежи с гримирани очи и начервени устни, на чиито жилетки бяха окачени по два реда значки. Артисти, чиито имена помнеха само видеоархивите. Кадрите на клиповете показваха тебеширено бели лица, нелепи прически с тонове лак за коса, ланци, обеци, огромни дрънкулки на ушите, неонови надписи и грамадни луксозни открити розови автомобили. И липсваха само думите, изписани със светещи букви между кадрите: „лукс“, „шик“, „кокаин“, „безразборни полови връзки“, „хомосексуализъм“, „социална нетърпимост“ и „рейгъномика“. Спомних си отново разговора си в Питер с Андрей и се улових да мисля, че в момента на мен също ми е готино да изпадам в носталгия, докато гледам парчетата живот, които не бяхме видели.

Юля закъсняваше вече с двадесет минути, което, естествено, не спомагаше за доброто ми настроение. Дори нещо повече — изпитвах нарастващо раздразнение, злоба и желание да избухна. Реших да почакам още десет минути, да платя и да си тръгна.

Тъкмо когато вече се канех да вдигна ръка и да повикам сервитьора, Юля влезе в кафенето, седна с абсолютно спокойна физиономия срещу мен и ми каза:

— Здрасти.

— Здрасти. Да не би да имаш слънчев часовник? И като се стъмни сигурно да изостава?

— Не, просто се отбих при една приятелка. А ти отдавна ли ме чакаш?

— Точно откакто в нашия часови пояс стана десет часа.

— Добре ли пътува?

— Прекрасно. С киевски котлети, коняк „Московски“ и „Кавказка пленница“ по телевизията. Направо същински ресторант „Прага“ от 1988 година.

— Добре ли прекара в Питер?

— Страхотно. А ти как си? Добре ли прекара вчерашната нощ в Москва?

— Какво имаш предвид?

— Ами, рождения ден на приятелката ти и други такива? — казах с колкото се може по-ехиден тон.

— Пак ли те хвана параноята? Разкажи ми какво прави в Питер?

— Опитвах се да разнообразя свободното си време. Напорках се с алкохол и се натрясках с наркотици, осъществих безразборни полови връзки, спах отвратително и след това се напих още по-гадно. Общо взето починах си добре.

— Не чувстваш ли, че прекаляваш?

— Виж каква готина чанта има оная мацка. „Гучи“. Струва хиляда и петстотин. Интересно кой ли плаща истинските й ценности?

— Хиляда и петстотин рубли ли?

— Долара, душицо, долара. Ти си изумително непорочна. Какво искаше да кажеш с това, че прекалявам?

— Нищо особено. И все пак защо вършиш всичко това? Мислиш ли, че ще издържиш дълго по този начин? Не разбираш ли, че един прекрасен ден нещата могат да свършат много тъжно? Винаги ли си бил такъв или просто в момента се опитваш да покажеш на всички, че си такъв?

— Не зная… дали съм бил друг? Чакай малко да си помисля.