Духless

— Точно така. Разбери, ние не вървим наникъде и не се сдобиваме с нищо. И това се отнася за цялото човечество. Нищо не се променя вече цели триста години. И няма никакви цели. Просто мнозинството си измисля разни лъжи, които нарича „цели“ или „смисъл на живота“. Не се бой, че ще изгубиш нещо. — С тези думи той сложи ръка на бедрото ми, а аз, осъзнавайки, че той просто се е увлякъл в разговора със сродната душа, го погледнах. Той вдигна ръката си, за да си вземе цигара.

— Тогава защо е всичко това? — Посочих с ръка цялата зала, сякаш очертавах планетата, и ме заля втората вълна. — Разбираш ли — не клубът, не градът, а всичко. В глобалния смисъл на думата. Защо трябва да живеем, след като всичко и без това е ясно?

— Заради самия живот. Заради самото всекидневно съществуване. Това е процес заради самия процес. Всекидневни чувства или липса на такива, безпричинна радост или постоянна депресия. Процес заради самия процес. Макар че тук едва ли има нещо, което би могло да се нарече процес в глобалния смисъл на думата, както се изрази ти. Мисля, че на планетата Земя просто й е нужна онази отрицателна или положителна енергия, която населението й отделя. Вероятно тя осигурява движението и съществуването на планетите. Иначе нямаше да изтърпи милионите изроди, които живеят на нея. Виж какво, хайде по-добре да изпием по едно, искаш ли?

— Чакай малко, чакай малко. Ами любовта? Това също ли е блъф?

— Традиционните форми на човешка привързаност и всички тези скапани на вкус и впоследствие мърляви на вид отношения между една жена и един мъж вече не са нужни на абсолютно никого. Тук, в Русия, по силата на патриархалността, на необразоваността и на скудоумието на населението все още държат на тях. И затова на космополитните хора и по-точно на хората с космополитен дух, им е доста тежко…

И той отново сложи ръка на бедрото ми, а аз, макар вече да бях почти невменяем, осъзнах някъде дълбоко, с едно трезво кътче на съзнанието си, че той не правеше това от прилив на братски чувства, а със съвсем различна цел. И този път той не махна ръката си, когато го погледнах. Да, тоя скапаняк продължаваше да държи ръката си на бедрото ми. И таз добра. На това място не издържах, отблъснах ръката му и му казах високо, право в ухото му със сребърна обеца:

— ЕЙ, ПИЧ, МОЛЯ ТЕ, МАХНИ РЪКАТА СИ ОТ КРАКА МИ!

А той сякаш не ме чу какво му крещя, сложи я отново на бедрото ми, започна да ме гали, да ме гледа миличко с курвенски поглед и тихичко да ми говори:

— Виж какво, приятелю, в момента ситуацията е същата, повярвай ми, същата е. Ситуацията не е курва и не можеш да я купиш за триста долара. Тя или възниква, или не. Днес имаш нужда точно от това. Съществуваш ти и твоите емоции, всичко останало няма значение, това е. Повярвай ми, приятелю.

И шепотът му ми се стори прекалено горещ и някак лепкав. Той продължи да говори нещо за ситуацията, за моята готовност за нея и за очакванията, в чието превъплъщаване не всеки има късмет. И за няколко секунди аз изгубих чувство за реалност, а през това време той продължи да ме гали и да ми шепне, че знае онова, което аз не зная, да ме пита доколко съм готов за обновление и за свежа струя и други такива в този дух. И на фразата му: „Повярвай ми, утре това вече няма да ти изглежда като нещо особено“, сякаш ме удари ток. Станах, фокусирах поглед върху пича, вторачих се в ухото му с обецата, в което преди пет минути крещях, и изведнъж осъзнах, че това беше дясното му ухо. Разбирате ли? Той носеше тази шибана обеца на дясното си ухо! И аз проумях, че той изобщо не беше някакъв си добър случаен познат, изхвърлен от вълната на обстоятелствата на моя остров. И ние с него изобщо не бяхме колеги в борбата с празнотата. И че цялото наше взаимно разбирателство, появило се толкова навреме за мен, е абсолютно менте. И че този изрод е просто един обикновен педал, който сваля момчета по клубовете и кръчмите. И само един пиян и нашмъркан идиот като мен не би могъл да разбере това веднага. А вместо това аз се бях хванал на всичките му дрънканици, че съдбата често събира духовно близки хора, които не се познават, в моменти, когато те имат огромна нужда от това, както и за самотата в големия град, и за нашата любов, от която никой няма нужда, и така нататък. И аз направо се нажежих до бяло от тази истина, която най-неочаквано се разкри пред мен, а още повече от това, че този педал просто бе използвал тежкото ми състояние и потребността ми да си поговоря искрено с някого, все едно с кого.