Духless

Улових се да мисля, че в стремежа си да се отърва час по-скоро от хората, всеки ден говорех пълни глупости, без да се замислям особено над смисъла на казаното, а още по-малко — над това какво впечатление ще направят те на събеседника ми. Рядко попадах в такива напрегнати ситуации като сега. А като се вземе предвид фактът, че доста често се отървавах от хората по този начин, можеше да се стигне до два извода: или всички отдавна вече ме смятаха за завършен идиот, или огромната част от моите събеседници бяха пълни кретени, на които им беше все едно какво ще слушат. И двата извода бяха скапани и не вселяваха никакъв позитив в заобикалящата ме действителност.

Продължихме нататък мълчешком. Тишината е най-хубавата музика, нали? Разглеждах върховете на мокасините си и поклащах глава в такт с музиката, която свиреше в главата ми. (А в главата ми свиреше Moby — „We’re all made of stars“, макар че геологът, естествено, не знаеше това.) Шофьорът гледаше светофарите, покрай които минавахме, без да мига, също като сова. А освен това непрекъснато почесваше брадата и шията си, вероятно от вълнение. Правеше това с резки и мълниеносни движения. Също като кучетата, които се чешат със задни лапи, когато имат бълхи. Това малко ме напрягаше. Също както и той се напрягаше от моето присъствие и от това, че поклащах глава.

Когато стигнахме и получи парите си, шофьорът светкавично потегли. Сигурно си мислеше, че съм някаква откачалка. А пък на мен ми се струваше, че той е стар наркоман или алкохолик. Макар че нещата стояха точно обратното.

Бар „Халбата“ беше доста отвратително място, където прекарваха свободното си време студенти, ученици от горните класове, служители от нисшите звена на малки търговски организации, бездарни рок музиканти, гнусните им мадами и друга подобна паплач. Тук сервираха гадна бира (аз не пиех бира, но съдех за нея по външния й вид), разредени силни спиртни напитки и евтина водка. Гостите на това заведение ядяха предимно дюнери с пържени картофи (които се бяха превърнали в „национално руско ястие“ за хора от този сорт също както и сушито за по-заможните слоеве от населението. Дюнерът наистина беше суши за бедните. Бързо, засищащо и евтино.). Колкото по-ужасна беше тази дупка, толкова по-изгоден бе бизнесът за собствениците на заведението. Тук почти винаги беше претъпкано. На бара имаше опашка, чашите не достигаха, насам-натам търчаха сервитьори, които не можеха да запомнят от три пъти една поръчка за сто грама водка. Вредом имаше пияни компании, купчини от смачкани и залети с напитки пари по масите и бармани, които не успяваха да измъкнат стотачките от потните юмруци. Изобщо всичко беше направено много точно. Ако искаш да си богат, работи за бедните.

Цялата компания от любители на интернет, наброяваща около двадесетина души, се бе настанила край две събрани дълги маси. По масите имаше много водка, бира и малко мезета, което беше крайно недалновидно, но в същото време се обясняваше с липсата на пари. Очевидно Пегасът не беше Вълшебният лопатар от анимационното филмче, който рие с копито, а наоколо хвърчи злато. Но това, че той също може да рита с копито и то доста силно, ставаше ясно, когато погледнеш смачканите физиономии на някои от хората, които отдавна присъстваха в този литературен ъндърграунд. Отидох до масата, здрависах се с онези, които познавах отдавна, те дръпнаха един стол за мен, а аз веднага си поръчах уиски и се загледах в насъбралите се.

Присъстващите на купона три момичета започнаха съсредоточено да ме оглеждат. Усмихвах се на всички и най-вече на тях колкото се може по-добродушно. Едното от момичетата ме попита дали другата седмица ще отида на нечий концерт в Дома на културата „Горбунов“. Отвърнах й, че не зная, но че не е изключено да го направя и й предложих уиски. Това моментално предизвика негативната реакция на младежа, който седеше до девойката и който отдавна вече се беше напоркал и си правеше разни планове за нея. Приятелят му, който седеше до мен, също започна да се напряга и аз се почувствах като център на противоречия, център на привличане, ябълка на раздора или както там още се нарича това. Напрежението се подсилваше и от факта, че пиех уиски, което само по себе си вече беше провокация. Пък и момичето беше грозно и смотано, та затова аз му изглеждах направо като принц. А като се имаше предвид, че момчетата, които седяха до него, бяха пияни, неплатежоспособни и с морави физиономии, аз бях принц на квадрат и дори може би самият престолонаследник. И в сравнение с мен този псевдопролетариат нямаше никакъв шанс, впрочем, както и това момиче… Но общо взето ми беше много гот и ситуацията по-скоро ме забавляваше, отколкото да ме напряга. Стараейки се да разредя атмосферата и да отхвърля темите за предстоящите разбори, предложих на всички присъстващи да се напием, което предизвика бурно одобрение.