Душегубеца

Ребека постави цветята в основата на статуята, точно над издълбания в нея цитат от Откровението на свети Йоан Богослов: „И видях друг Ангел да възлиза от изгрев-слънце, който имаше печат на Живия Бог“7.

Надписът беше на латински, но въпреки това Ребека го разбираше. Баща й беше дал мило и драго, за да я изучи — беше й купил перо, мастилница и буквар и я беше пратил в селското училище — но този цитат й го беше превела майка й. Девойката се замисли. На колко години беше станала? Почти на осемнайсет. Майка й беше починала, когато беше на пет, но Ребека все още пазеше ясен спомен за тази висока и стройна жена и за сладкото й ухание на билки и подправки. Любимите й цветове бяха синьото и моравото, а около кръста й винаги беше завързана снежнобяла престилка. Двете често бяха идвали в църквата по това време следобед, когато в селото беше тихо и спокойно.

Когато Ребека поотрасна, тя се опита да научи още нещо за майка си от своя баща, но с течение на годините Бартоломю Ленъкс съвсем беше престанал да говори за покойната си жена. Дъщеря му обаче си намери друг начин да се снабди със сведенията, които й бяха нужни — докато помагаше на баща си в кръчмата, тя често заговаряше клиентите, задавайки им безброй въпроси.

Баща й беше родом от Шотландия и имаше някаква далечна родствена връзка с великия клан Ленъкс. Отначало той си изкарвал хляба като Божи служител, но когато Джон Нокс погнал презвитерианците, Бартоломю Ленъкс грабнал една делва със сребро и забягнал отвъд южната граница. Съпругата му, Маргарет Хардуик, била дъщеря на земевладелец и притежавала обширни имоти някъде из Южен Ланкашър. Бартоломю я ухажвал и се оженил за нея, а после я взел със себе си в Дънмоу, където купил кръчмата „Сребърният дракон“. Според слуховете Маргарет Хардуик била папистка и често се измъквала от вкъщи, за да се среща със своите.

Ребека вдигна поглед към статуята. Майка й й беше разказала всички легенди за архангел Михаил. Беше й обяснила, че на еврейски името му значи „равен на Бога“ и че в началото на времето, още преди Господ да сътвори света, тъкмо той е повел Божията армия срещу Луцифер и останалите разбунтували се ангели.

Девойката въздъхна и се изправи на крака. После погали букетчето от кокичета и отново погледна към лицето на архангела. Канеше се да каже още нещо, но в този момент вратата на църквата се отвори и в нефа влезе немощният пастор Бейнс с неизменното си парцаливо расо.

— Кой е там? — сприхаво попита той, потропвайки по каменния под с ясеновия си бастун.

Ребека се скри зад една колона.

— Кой е там? — повтори пасторът и се приближи.

Девойката едва се сдържа да не се разкикоти. Прави бяха децата от селото, като казваха, че с плешивата си глава и мършаво вратле пасторът прилича на току-що излюпено пиленце. Независимо от това обаче пастор Бейнс беше добър човек и правеше всичко по силите си за поверените му души.

— Хайде, покажи се!

Ребека покри устата си с ръка.

— Аз съм призрак! — извика тя, опитвайки се да наподоби глас от отвъдното. — Призракът на викария Търкъл!

Гробът на стария Търкъл се намираше в задната част на църквата, а отгоре му беше поставена отвратителна статуя, изобразяваща скелет, полазен от отровни насекоми и жаби. Говореше се, че преди смъртта си викарият загубил ума си, а след това мнозина били виждали сянката му да броди между надгробните паметници и тисовите дървета в църковното гробище. Ребека надзърна иззад колоната. Пастор Бейнс се оглеждаше недоумяващо наоколо.

— О, за Бога, аз съм!

Бейнс излезе от сенките и се заклатушка към девойката с изпънат врат и присвити очи.

— За Бога, Ребека! — пасторът бръкна в мръсния си жакет, извади оттам очилата си и ги закрепи в крайчеца на носа си. — Уплаши ме до смърт! Стар съм вече за такива номера…

— Стига де, пасторе! — засмя се Ребека. — Викарият Търкъл отдавна е мъртъв и вие много добре го знаете. Въпреки че — добави тя дяволито — винаги може да се върне.

— И да се върне, аз няма да съм тук. Отивам да живея при сестра си в Ройстън.

Бейнс се накани да каже още нещо, но после се отказа. Ребека Ленъкс беше доста пакостлива девойка, но същевременно се отнасяше много мило към него и пасторът й вярваше. Тя му носеше пресен хляб и ароматно сирене от кръчмата на баща си, а в „Сребърният дракон“ винаги му поднасяха безплатна храна. Разбира се, това не беше заслуга на вечно начумерения Бартоломю Ленъкс, а на Ребека. Пасторът погледна към статуята на свети архангел Михаил.

— Странно момиче си ти, Ребека — приближи се Бейнс до нея, подпирайки се на бастуна си, и огледа статуята. — Ти ли донесе тези кокичета? — той бавно се обърна към девойката. — Нали знаеш, че е забранено да се кланяш пред статуи и икони?

— Но аз не й се кланям. Просто й говоря. Толкова е красива!