Душегубеца

Ребека притисна устата си с ръка. Бартоломю я попита дали не иска нещо за ядене или пиене, но девойката поклати глава, а после го избута от пътя си и изтича в стаята си. След няколко минути при нея се качи Луси — закръглена слугиня с шавливи очи, която пристъпваше много наперено, понеже съдържателят на кръчмата спеше с нея. Слугинята отвори вратата, без да почука, и стовари една чаша греяно вино с подправки върху малката масичка до леглото на Ребека.

— Баща ти каза да го изпиеш.

Девойката я изгледа свирепо, но си замълча. Луси се нацупи, а после се фръцна и затръшна вратата зад гърба си. Ребека беше сигурна, че я е чула да казва „заешка устна“, но това не я интересуваше. Девойката си имаше по-големи грижи — очевидно безметежният й и скучен живот в Дънмоу беше приключил. Съществото, което беше срещнала на онази пътека, не беше призрак, нито пък видение. Това беше старицата Уайът, но същевременно — не съвсем.

Ребека вдигна греяното вино от масичката. Чашата пареше, така че тя измъкна една кърпичка от сандъка до леглото си и я уви в нея. Виното беше силно и подправено с много мед и билкови отвари, приготвени лично от баща й. Ребека се приближи до прозореца и се взря в алеята пред кръчмата. Фенерите, окачени от двете страни на входната врата, я осветяваха донякъде, но отвъд това пространство цареше пълна тъмнина. В следващия момент от сенките се появи някакъв мъж, който пристъпи напред, но после спря и погледна нагоре. Ребека изпусна чашата. Пред вратата на кръчмата стоеше съдебният пристав Малбрук. Лицето му беше призрачно-бледо, а на устните му играеше странна усмивка. Девойката се отдръпна от прозореца, хвърли се на леглото си и се разтърси от ридания.

На следващата сутрин Ребека вече се чувстваше по-спокойна, но баща й все пак забеляза, че лицето й е бледо и че около очите й има тъмни кръгове. Девойката промърмори, че просто е сънувала кошмари, но въпреки това, когато Бартоломю я помоли да иде до пазара, тя отказа. Злото беше дошло в Дънмоу и тя не се чувстваше в безопасност. Баща й беше прав — около Фрогмор действително имаше нещо гнило и Ребека беше сигурна, че именно той стои в основата на всички нещастия, които се случваха напоследък.

През следващите няколко дни Ребека усещаше, че злото продължава да витае наоколо, но от това репутацията на новия пастор изобщо не пострада. Напротив — хората го харесваха все повече. Единствено Бартоломю Ленъкс правеше изключение. Когато Фрогмор дойде в кръчмата, за да си побъбри със селяните, поръчвайки ейл и вино за всички, Ребека остана в стаята си. По някое време баща й дойде да провери как е и й описа пастора като Ирод сред младенците.

— Лош човек е той, Ребека, но не знам какво мога да направя, за да се отървем от него.

Останалите селяни обаче бяха очаровани от новия си пастир. Ребека тъкмо се канеше да помоли баща си да я прати при един техен далечен роднина в Норич, когато някакъв пътуващ търговец, който продаваше дрънкулките си из селата и махалите по есекското крайбрежие, пристигна в „Сребърният дракон“ и обяви, че йезуитът Сен Клер е бил заловен.

— Хванали го в гората — търговецът облиза пяната от ръба на чашата си. — Очевидно се е придвижвал с кон, но добичето окуцяло и хората на шерифа го спипали.

Ребека улови предупредителния поглед на баща си и се помъчи да не издава чувствата си.

— Мъртъв ли е? — попита тя.

Търговецът премлясна с устни и погледна към полупразната си чаша. Девойката я напълни догоре и му я върна.

— Не е мъртъв. Преследвачите му са стреляли по коня. Видях селяните, които разчленяваха трупа на животното. Йезуитът е бил откаран в замъка в Колчестър и ще остане там до следващото заседание на окръжния съд.

— Само него ли са заловили? — поинтересува се Бартоломю.

Търговецът кимна.

— Господ да пази онези, които са му помагали. В дълбоките тъмници на Колчестър е пълно с уреди за мъчение — нажежени до бяло ръжени, клещи и какво ли още не — с които лесно можеш да измъкнеш истината от някой нещастник.

Ребека взе наметалото си и без да обръща внимание на виковете на баща си, излезе от кръчмата. После нахлупи качулката на главата си, но не само защото вечерта беше студена, а и за да скрие сълзите си от минувачите. На ъгъла на Ратгар Лейн спря и се вгледа в голите клони на дърветата, протегнати към сивото небе като гигантски пръсти.

Девойката никога не се беше чувствала по-отчаяна. Беше се забъркала с мъж, когото едва познаваше, и беше попаднала в клопката на пастор, който беше замесен в какви ли не злодеяния. Ребека продължи да върви, потънала в мислите си. Когато дойде на себе си и се огледа наоколо, тя видя, че без да иска, е поела по пътя, по който се стигаше до църквата. Страничната врата беше отворена, така че девойката влезе вътре. В пустия олтар цареше сумрак. Ребека тръгна през нефа и както обикновено затвори очи, но когато ги отвори, установи, че статуята на архангел Михаил е изчезнала.

— О, не! — простена тя.