Душегубеца

Ребека, която се чувстваше като пребита от шока и погълнатото вино, нямаше нужда от повече увещания. Докато се унасяше обаче, една мисъл я стресна. Ако Фрогмор беше дошъл в Дънмоу заради нея, важеше ли същото и за йезуита?

8.

— Кой си ти? Откъде идваш?

Беше късен следобед в деня след бруталното нападение над Ребека и Сен Клер. Девойката беше спала до късно, а малко преди обяд хората на Купър я бяха разбудили грубо, внасяйки в килията храна. Замъкът тънеше в тишина. Свещеникът я беше отвел на мястото им до стената и сега двамата седяха там, облегнати на коравия камък.

— Имам предвид — Ребека отметна косата от лицето си, — че ти знаеш коя съм, откъде идвам, кой е баща ми и че съм кръчмарска слугиня — тя се усмихна. — Аз обаче не знам нищо за теб.

— Кажи ми, Ребека — Сен Клер протегна крака и покри босите си стъпала с едно одеяло, — ако една жена има тринайсет деца и половината от тях са дъщери, какви са останалите? — той се усмихна на объркването й. — Обичам загадките — продължи йезуитът. — Решаването им е чудесен начин за прекарване на времето. Чух тази в една кръчма край Челмсфорд.

— Какво общо има всичко това с въпроса ми? — тросна се Ребека. — А колкото до гатанката ти — половината от тринайсет е шест и половина!

— Но това е абсурдно — подкачи я Сен Клер.

— Тогава не знам — отвърна девойката сърдито.

— Всичките деца са били дъщери!

Ребека сви рамене.

— Това е глупаво!

Йезуитът отметна глава назад и се разсмя.

— Не, не е глупаво. Помисли внимателно върху въпроса ми — не съм ти казвал, че останалите деца не може да са дъщери — той въздъхна. — Същото би могло да се отнесе и към твоя въпрос, Ребека. Аз съм такъв, какъвто изглеждам — йезуитски свещеник, решен да залови и да унищожи Фрогмор.

— Откъде идваш обаче? Близките ти живи ли са? Имаш ли братя и сестри?

— Да, имам семейство — дяволито отвърна Сен Клер — и мисля, че ти много би го харесала. Един ден сама ще видиш откъде идвам. Ще те заведа, обещавам ти. Но защо питаш, кой мислиш, че съм?

— Може да си ангел — избъбри Ребека, преди да успее да се спре.

Йезуитът се разтресе от смях.

— Не е толкова смешно!

— Права си. Думата „ангел“ идва от гръцки и означава вестоносец. Ти обаче не бива да ме бъркаш с онази твоя статуя, Ребека. Нали видя какво стана, когато се бих с онези злодеи — и аз мога да бъда ранен като всеки друг човек.

— Какво представляват ангелите според теб? — девойката се облегна на стената.

Сен Клер посочи към пламъка на свещта.

— Не знам, Ребека, но си ги представям като същества, изтъкани от чист огън. Нещо като вечен пламък или божествена искра, надарена с разум и собствена воля, подчинена на едничкото желание да бъде до Господ, да Му служи и да се радва на любовта Му.

— Но пламъкът е толкова малко нещо! — възрази Ребека.

— Това няма никакво значение за добрия Господ — отвърна йезуитът. — Когато е приел образа на бебе, Той също е бил малък — толкова малък, че човек спокойно е можел да го пъхне в дисагите на седлото си. Голям или малък, дебел или слаб — всичко това са човешки категории, Ребека. Вземи например този пламък — той отново посочи към свещта. — Да, сега е малък, но ако имаше свой собствен живот, би могъл да стане по-голям от тази килия и дори от замъка. Всъщност, вероятно би могъл да погълне целия град.

— И откъде би черпил енергията си този пламък? — попита девойката.

— От същото място, откъдето я черпи и твоят вътрешен пламък, Ребека — отвърна Сен Клер след известно мълчание. — Майка ти ти липсва много, нали?

Девойката кимна.

— И любовта ти към нея все още не е угаснала?

— Не, разбира се!

— Ако можеше да живееш хиляда години, би ли продължила да я обичаш през целия си живот?

— Естествено!

— Това е отговорът на въпроса ти, Ребека. Божественият огън е любов — желание да създаваш, да бъдеш в хармония с всичко, което те заобикаля, да го обичаш и да се оставиш да бъдеш погълнат от любовта си.

Девойката придърпа одеялото върху себе си и притвори очи, представяйки си, че се намира в кръчмата на баща си. Де да можеше сега Питър да им донесе две чаши с ейл и малко месо с подправки…

— А може ли някой демон да се превърне в човек?

— Вероятно да, но по-важното, Ребека, е, че човек може да допусне Сатаната в душата си и да му позволи да управлява ума и сърцето му. Точно това е сторил и Фрогмор.

— Ами някой ангел може ли да го стори?

— Щом добрият Господ е могъл да приеме човешки образ, не виждам защо да не може да го направи и някой ангел. В Книга на Товит дори се разказва подобна история — архангел Рафаил се превърнал в човек, за да избави Товит от враговете му и да му отвори очите за правия път.

— Какво беше започнал да ми казваш за Фрогмор? — попита Ребека, но после откъм коридора се дочуха стъпки и тя замълча.

Ключът се превъртя в ключалката и в килията влезе Купър. Човекът на кралицата им се усмихна.

— Явно сте открили шпионките…

— Разбира се.

— Е, така или иначе, вече няма нужда да се тревожите за тях. Заминаваме за Лондон!