Душегубеца

— Ти си лъжец и женкар! — извика Ребека и го изгледа сърдито. — Явно не е трябвало да ставаш свещеник!

— Май наистина не си чела достатъчно — отвърна Сен Клер със сериозно изражение. — Самият Господ Бог също се е радвал на женското общество. Всъщност жените били единствените, които останали с Него, когато другите се разбягали — той отново докосна заешката устна на девойката. — Вярно, че съм дал обет за целомъдрие и не бива да го нарушавам нито на думи, нито на дела, нито дори в ума си, но това не ми пречи да забелязвам красотата ти. Не е грешно човек да се възхищава на величието на Божието творение.

— Но ти си свещеник!

— Всички ние сме такива, Ребека. Всички, които показват Бог на събратята си, са свещеници, а Божията майка е първият сред тях. Тялото й е първата катедрала, а утробата й — първият олтар. Онзи път в конюшнята на „Сребърният дракон“, когато измръзвах и умирах от глад, самата ти ми показа Господ — очите на йезуита се напълниха със сълзи. — Бях гладен и жаден, а ти ме нахрани и напои! Бях непознат, но въпреки това ти ме прие! Дори ми подари букетче кокичета — той се усмихна. — Ти направи всичко това за мен, Ребека, залагайки целия си живот на карта. Заради добрината си ти беше заловена и като нищо можеше да увиснеш на въжето. Да не говорим, че пътят пред теб все още е осеян с опасности. Въпреки това за теб беше по-важно да нагостиш и да напоиш един странник, да му осигуриш кон и не на последно място — да му направиш подарък. Повярвай ми, Ребека Ленъкс — гласът на йезуита стана суров, а очите му се отместиха, сякаш се взираше в някаква публика зад гърба й, — ангелите небесни много добре знаят какво си сторила. Ти беше претеглена на къпоните и беше намерена точно такава, каквато трябва10.

— Какво имаш предвид? — отърси се Ребека от унеса, в които я бяха потопили ласкателствата на Сен Клер.

— Изпитана си като злато в горнило и като сребро в пот11.

— Не си играй с мен, Сен Клер.

В гората избуха бухал.

— Tenebrae factae sunt… — каза йезуитът. — „Настана тъмнина по цялата земя“12. Хайде да си лягаме да спим.

— Щеше ми се да не говореше толкова загадъчно! Така животът би бил много по-лесен!

Сен Клер се засмя и й посочи към постелята от клонки, която й беше направил.

— Трябва да слушаш по-възрастните от теб!

Девойката въздъхна ядно, след което се отдалечи, прескочи малкото поточе, което течеше наблизо, скри се зад един храст и се облекчи. После си изми ръцете и лицето във водата. Сен Клер също се поразходи наоколо, но когато се върна на полянката, тя го завари легнал до огъня. Ребека се сгуши в своето импровизирано легло. От мястото, на което лежеше, се виждаше само силуетът на йезуита и тя се зачуди дали е буден, или вече спи. Събитията от последните два дни не й даваха мира. Лицето на Рагуза, втренченият поглед на Купър, бесният галоп през гората, бягството от ловната хижа…

— Ребека?

— Да?

— Един глух човек паднал в реката и започнал да се дави. Тогава покрай него минал някакъв пътник. Какво можел да направи глухият, за да помоли за помощ?

— Стига с тези гатанки, Майкъл!

— Тази ми я казаха в Челмсфорд — отвърна той. — Странно — защо ли хората си мислят, че глухите не могат да викат?

— О, хайде заспивай вече!

Йезуитът тихичко се засмя и това беше последното нещо, което Ребека чу, преди самата тя да се унесе в сън.

Събудиха се малко след зазоряване, целите схванати от нощния студ. Сен Клер веднага се зае да накладе огън.

— Не се ли боиш, че Купър може да ни последва? — попита Ребека. — Би могъл да се върне с кучета…

— Сигурен съм, че човекът на Юда си има по-приятни неща за вършене в тази мразовита януарска утрин. Ние пък трябва да си доизядем заешкото.

И така, двамата се настаниха край огъня.

— Значи отиваме в Лондон, така ли?

— Не — отвърна Сен Клер, захвърляйки костта, която току-що беше оглозгал. — Имаме нужда от почивка, пък и трябва да се подготвим. Ще отидем при лейди Пелам в Оулпен Грейндж — тя ще ни помогне.

Щом приключиха, йезуитът стана и поведе Ребека през гората. Накрая стигнаха до някаква пътечка, но Сен Клер настоя да останат под прикритието на дърветата, за да могат да избягват пътуващите търговци, скитници и занаятчии, които минаваха оттам. Късно следобед девойката и йезуитът излязоха от гората и тръгнаха през някакви открити поля. Ребека забеляза, че недалеч от тях се вие пушек.

— Оулпен Грейндж! — обяви Сен Клер.

Старата господарска къща се издигаше в полите на едно хълмче — приятна постройка с измазани с бял хоросан стени, пресичани от черни греди, високи комини от червени тухли и сводести прозорци, отразяващи слабите лъчи на следобедното слънце. Сен Клер спря, огледа фасадата на къщата, след което поведе Ребека сред редица дървета, а после и през някаква малка градинка. Неколцина слуги се разминаха с тях, но не им обърнаха внимание. Накрая йезуитът преведе девойката през една странична портичка и двамата се озоваха в кухнята. Там вече ги спряха — някакво стреснато момче моментално се обърна към тях и ги попита какво търсят.