Душегубеца

Той погледна към португалския родоотстъпник, който в момента работеше за английските тайни служби. Албиносът мразеше Пандолфо не толкова защото колегата му убиваше, а защото му беше приятно да го прави.

— Въпреки това той ще те следва навсякъде! И не смей да ме обвиняваш, че ти нямам доверие, Уилям! Просто мисля, че имаш нужда от помощ.

След тези думи Уолсингам плесна с ръце и освободи двамата мъже. Купър се поклони, взе си плаща, шапката и ръкавиците от масата и излезе от стаята. Пандолфо тръгна след него като кученце. Когато стигнаха до Лъвската порта, албиносът се обърна и погледна към Тауър. Той знаеше, че никога повече няма да се върне тук и че това е била последната му среща с Уолсингам, но въпреки това не се чувстваше тъжен.

— Не ме ли харесваш, Купър? — попита тихо Пандолфо; по невинното лице на младежа беше изписана обида.

Купър го накара да се приближи.

— Ела. Искам да ти покажа нещо. Нали чу какво каза мастър Уолсингам — трябва да ме следваш навсякъде.

Пандолфо кимна и напъха ръцете си толкова навътре в ръкавите на дрехата си, че заприлича на някой монах.

— Желязото се кове, докато е горещо! — каза загадъчно Купър и изведе Пандолфо от Тауър.

Вместо да се насочи към кея обаче, той рязко зави наляво и тръгна по някаква тясна пътечка покрай крепостта. Пандолфо се оплака, че вървят твърде бързо, а после попита къде отиват.

— Не се безпокой! — извика албиносът през рамо. — Просто трябва да свършим нещо.

И така, двамата спътници прекосиха някаква канавка, минаха през едно голо поле и накрая се озоваха сред гъста горичка. Пандолфо изглеждаше все по-уплашен. Той не харесваше пущинаците. Не, Пандолфо беше градски главорез, ловък с гаротата и с ножа, който винаги гледаше да е с гръб към някоя стена. Купър обаче вървеше целеустремено напред и го водеше все по-навътре сред дърветата, където цареше пълна тишина, нарушавана единствено от пукането на съчките под краката им и крясъците на някоя и друга птица. Когато стигнаха до някаква полянка, албиносът спря, свали си плаща и разкопча ножниците, в които бяха затъкнати мечът и камата му. Пандолфо се взря в него с ужас.

— Какво правиш, по дяволите?

Купър извади оръжията си и ги размаха.

— Обичаш ли да убиваш, Пандолфо? — албиносът вече обикаляше около противника си, принуждавайки го да се върти, следейки движенията му. — О, да, знам, че обичаш.

Пандолфо отметна плаща си и също извади меча и камата си.

— Какво правиш? — повтори въпроса си той.

— Мисля да те убия — прошепна Купър. — Твърде много бързам, за да си позволя да те мъкна след себе си. Освен това не ти вярвам. Какво ти наредиха, а? Да ме издебнеш и да ме намушкаш в гърба? Нима Уолсингам вече ми няма доверие?

Преди Пандолфо да успее да отговори, албиносът се хвърли към него, шляпайки с ботушите си в мократа трева и замахвайки с меча си. Пандолфо отби удара, но въпреки това все още му се струваше невероятно, че изобщо участва в тази схватка. Само допреди миг двамата с Купър бяха стояли като равни в стаята на господаря си в Тауър, а сега… Да не би албиносът да беше полудял? А може би мастър Уолсингам беше прав и Купър действително беше поставил собствените си интереси на първо място? Пандолфо продължи да парира нападенията на противника си, но страхът му нарастваше все повече. Той не беше свикнал да се бие сам — нападаше единствено в група, нахвърляща се върху жертвата си като глутница кучета — докато Купър владееше меча до съвършенство. Пандолфо се паникьоса и замахна с меча си, но албиносът му се изплъзна, отскачайки встрани. Пандолфо осъзна, че е направил ужасна грешка и в следващия момент усети меча на Купър да се забива дълбоко в гърлото му.

12.

Хенри Фрогмор се беше притаил сред мочурищата край устието на Темза и се взираше в бързоходния контрабандистки платноход, закотвен недалеч от брега, който щеше да го откара от острова. В следващия момент от корабчето беше спусната лодка и двама моряци загребаха към малкия огън, който магьосникът беше запалил, за да им даде сигнал.

Фрогмор се чувстваше доволен. Той беше изпратил писмото си и междувременно си беше променил плановете. Всички кейове и пристанища в Лондон бяха завардени, като най-сериозна беше охраната в Стийлярд19, където бяха закотвени корабите, които пристигаха и отплаваха за Балтика. Шпионите на Уолсингам бяха плъзнали навсякъде и въпреки че бяха дегизирани като моряци, търговци и просяци, магьосникът ги беше разпознал и знаеше, че ако се опита да се свърже с някой капитан на кораб, незабавно ще бъде арестуван.