Душегубеца

— Просто цитирах един стих от Овидиевите „Метаморфози“, в който се твърди, че човек може да научи нещо дори от врага си24 — обясни Сен Клер. — Москва е странно място, Ребека. Градът е целият построен от дърво и огражда Кремъл от всички страни. Всъщност в царския дворец няма нищо особено — само църкви и манастири. Владетелите на Русия обаче много се гордеят с факта, че са наследници на византийските императори, побягнали от Константинопол при турското нашествие, и пазят в Кремъл множество ръкописи, донесени оттам. Сред тях е и така наречената „Книга на тайните“ — древен труд, в който подробно е описано как човек може да се справи с демон като Фрогмор. Ето откъде ми е известно как можем да го унищожим. Предполагам, че магьосникът също знае за съществуването на този ръкопис и че първата му работа, когато се върне в Москва, ще бъде да го разучи.

— Но тази задача ми се струва непосилна за двама души. Няма ли кой да ни помогне? — попита девойката.

— Няма, Ребека — съвсем сами сме. Пък и помисли — кой би ни повярвал?

— Може би Купър би могъл…

— А, да, как можах да забравя за Уилям Купър! Рано или късно, Ребека, той също ще разкрие истинските си намерения…

Девойката се канеше да зададе още въпроси, но в този момент на вратата се потропа и тя се стресна. После понечи да стане, но Сен Клер я върна обратно в креслото и бързо начерта във въздуха кръст. Тропането се повтори.

— Мистрес Блоксам сигурно ще го чуе — прошепна Ребека.

— Не, няма — отвърна йезуитът, ослушвайки се напрегнато.

— Но какво е това?

Вместо отговор откъм затворените капаци на прозорците се чу драскане, сякаш някакво диво животно се опитваше да се вмъкне в стаята. Девойката затаи дъх.

— Призраците са се върнали, нали?

— Да, върнали са се. Явно мощта им още не е изчерпана — каза Сен Клер бавно.

Тропането и дращенето продължиха, докато накрая в стаята настана страхотна шумотевица. Сякаш цял легион сенки се опитваха да влязат. Ребека понечи да хване йезуита за ръката, но той се отскубна и тихо я предупреди:

— Не мърдай!

После Сен Клер рязко коленичи на пода със сведена глава и сключени за молитва ръце и заговори на онзи странен език. Ребека чу думата „Адонаи“ и си спомни, че баща й й беше казвал, че това е еврейската дума за „Господ“. Колкото повече се усилваше тропането и дращенето, толкова по-настойчив ставаше гласът на йезуита. Най-накрая в стаята настъпи тишина и Сен Клер вдигна оросеното си от пот лице.

— Отидоха си — каза той. — А сега най-добре да поспим, за да съберем сили.

13.

На следващата сутрин, след като закусиха с малко овесена каша, примесена с мляко и мед, Сен Клер изведнъж стана неспокоен и току излизаше от къщата, за да огледа пътя. Ребека знаеше, че скоро след пристигането им йезуитът е пращал младия Робърт в града и че в момента очаква някого. Тя помогна на мистрес Блоксам с домакинските задължения, а после откъсна няколко растения от градината и сплете от тях венец за сина й. При вида на подаръка Робърт плесна с ръце, а очите му светнаха от радост. Сен Клер седна на пейката пред външната врата.

— Кого чакаш? — попита го девойката, присъединявайки се към него.

Йезуитът не отговори. Ребека проследи погледа му и видя, че през полето върви някакъв пътуващ търговец, провесил на врата си очукана кутия, в която вероятно носеше стоката си. Мъжът изглеждаше възрастен и едва креташе. От време на време спираше и нахлупваше широкополата си шапка още по-ниско над очите си. Мистрес Блоксам излезе на прага, въоръжена с някаква метла.

— Махай се! — извика тя. — Нямаме нужда от нищо!

— Тихо! — прошепна Сен Клер.

И така, търговецът продължи да върви към тях, а когато съвсем се приближи, Ребека стана от пейката и се вгледа в слабото му лице с тъмни очи. Всъщност мъжът изобщо не беше стар — брадата и мустаците му бяха чисто черни, а зъбите в устата му — бели и здрави.

— Добър ден, мистрес. Ще желаете ли нещо? Може би парче панделка или пък някоя дрънкулка? — попита той, а когато Сен Клер застана пред него, добави. — Аз съм Сянката. Недейте да ме поздравявате обаче — може да са ме проследили. Просто кажете на мистрес Блоксам да ме покани в къщата.

И така, Сен Клер и Ребека последваха Сянката в кухнята. Щом се озова вътре, мнимият търговец моментално свали шапката, окъсаното наметало и кутията от врата си и ги хвърли на земята. После разкърши слабото си, жилаво тяло и развърза панделката, с която беше захваната напомадената му коса. Мъжът беше облечен в кожен жакет с обсипани с метални гвоздеи предпазители около китките и раменете, а отдолу носеше снежнобяла риза. Тесните панталони, затъкнати в износените му ботуши, бяха от хубава вълна, а около кръста му беше запасан тънък кафяв колан, в който имаше две ками в богато украсени ножници. Сянката седна начело на масата и потърка лицето си.

— Е, с кого разговарям? — попита той, оглеждайки се наоколо.

Сен Клер му обясни.

— Значи вие сте йезуитът, а това е спътничката ви, така ли? Виждам, че сте се постарали да я дегизирате като мъж, но според мен всеки би се досетил, че в панталоните й няма нищо — Сянката се усмихна на шегата си.