Джъстис

— Ще живее в Хоумленд. Там е сигурно и безопасно за нея. Имаме отделно общежитие, където са настанени нашите жени. Би било чудесно за тях да имат Джеси около себе си, а аз съм сигурен, че тя ще им бъде от огромна помощ.

— Звучи добре — кимна възрастният човек.

— Може да започне веднага, след като се почувства добре. — Джъстис трябваше да потисне усмивката си. Щеше да вижда Джеси често, ако тя живееше в Хоумленд. По дяволите, щеше да има повече достъп до нея, както и да я убеди да се върне в леглото му. Тази мисъл му помогна да потуши желанието си да я види веднага. — Ще сме щастливи да я имаме при нас.

Аз ще съм дяволски щастлив да я имам. Внезапно в съзнанието му проблесна образът й, когато лежеше под него предната вечер, но той бързо го изтика в най-потайното ъгълче, преди да се изкуши да щурмува коридорите, за да я намери и да я метне на рамо. Не го прави! Прекалено много хора има, по дяволите, и пресата най-вероятно вече е дошла; не можеш да подведеш хората си. Ти си лицето на Новите видове. Ще я видиш скоро. Много скоро.

— Като познавам дъщеря си, това навярно ще стане днес.

Днес. Джъстис не успя да потисне усмивката, която се разля по лицето му.

— Веднага ще се заема с всичко необходимо. — Мобилният му телефон иззвъня. — Извинявай. Трябва да се обадя.

— Разбирам — отвърна сенаторът.

Джъстис се отдръпна встрани, приемайки повикването. Ставаше въпрос за новата женска, която Джеси бе спасила. Той се заслуша.

— Дръжте я упоена. Искам незабавно да я преместите в Хоумленд. — Сетне се върна при възрастния мъж. — Трябва да тръгвам. Отнася се за жената, спасена от Джеси. Не е добре с главата. Когато се е събудила е отказала да се успокои и е опитала да избяга. Затова на медицинския екип им се е наложило да я упоят отново. Когато Джеси започне работа, ще трябва да ни помогне най-напред с нея. Обади ми се и ще организираме транспорта й до Хоумленд.

— Имам транспорт. Сам ще я доведа. Разполагам с частен самолет.

— Благодарен съм, че тя е добре. — Джъстис му подаде ръка.

— Благодаря ти, че дойдохте.

В следващата минута Джъстис и хората му напуснаха болницата. Новинарските микробуси чакаха отвън и Джъстис въздъхна с раздразнение, когато репортерите се втурнаха към тях, крещейки въпросите си, но въпреки това успя да чуе изръмжаното от Тайгър проклятие.

— Животът е гаден понякога.

Джъстис кимна в знак на съгласие. Бе постъпил правилно, като си тръгна, независимо от разяждащото го съжаление, което караше стомахът му да се свива, защото не успя да види с очите си, че Джеси наистина е добре. Колкото и да му се искаше да я прегърне, да се увери, че е жива, не би разрушил живота й по този начин.

Джеси с усилие се съпротивляваше на желанието си да плаче. Тя докосна превръзката на тила си и трепна. Беше я яд, че обръснаха част от косата й. Сестрата я изгледа съчувствено.

— Никой няма да разбере, ако я вържете на опашка или я пуснете свободно. Петното е отзад на главата ви и ще се вижда само при разделена коса или ако я сплетете на две плитки. Знам, че така е грозно подстригана, но с времето ще порасне. Когато израсте малко ще се смеси с останалата коса и ще бъде трудно да се забележи дупката. Трябва да пазите шевовете сухи.

— Знам. — Джеси позволи на жената да й помогне да слезе от болничното легло. Сви устни при вида на спортния комплект, който й бяха донесли. Баща й го бе купил от магазина за подаръци и приличаше на парцал, но нямаше нищо друго за обличане. Мразеше анцузите по принцип, но фактът, че екипът беше с отпечатано име и лого на болничното заведение, правеше нещата още по-лоши. — Имам листовки, в които пише как да се грижа за тях.

— Трябва да седнете в инвалидната количка и санитар да ви придружи до изхода. Такава е болничната политика.

— Страхотно — изсумтя Джеси и запази коментарите за себе си, тъй като сестрата беше мила.

Седна и покорно позволи на жената да я избута от залата, след като постави торбата с окървавените дрехи в скута си.

Когато излязоха в коридора, Джеси веднага забеляза баща си и Тим. Част от екипа също беше там. Майк, Трей, Джими и Боб, който се беше облегнал на стената, и я наблюдаваше усмихнат. Отсъстваше единствено Шейн.

Щом я забеляза, сенатор Джейкъб Хилс се засмя, прекъсна разговора си с Тим и се спусна по коридора към нея.

— Как е моето бебче?

— Да — рече ухилен Трей, като изпревари всички. — Как си, скъпа?

Ръката на Джеси я засърбя да му покаже среден пръст, но вместо това насила се усмихна.

— Бива. Готова съм да се прибера вкъщи. — Погледът й срещна този на Тим. Той мрачно се взираше в нея, което не беше добър знак. Това означаваше, че все още й е бесен, че не изпълни заповедите му. — Как е Бюти? Казаха ми, че не е ранена. Всичко наред ли е там, където искаха да я изпратят?

Тим се поколеба.