Джулия

— О, мистър Венейбъл не е лош — каза тя, а мисълта й бе другаде. — Но тези събирания вече не ме привличат така — ето всичко. — Сега тя гледаше едно дете, облечено в синьо наметало с качулка, което слизаше с голяма скорост с велосипед по алеята. Всъщност това беше забранено. Никой от минувачите не изглеждаше да обръща внимание, сякаш тяхното мнение също беше само вятър. — Но не искам да разочаровам другите — каза тя. — Детето пусна крака на земята и облегна колелото си на едно дърво. Лили забеляза, че това беше колело за момиче. — Розамунд Тут е много смела, а Найджъл Аркрайт може да бъде толкова очарователен, когато не говори през цялото време… — Детето се беше обърнало и като че ли изследваше земята. Качулката му придаваше вид на малък монах. — Във всеки случай това ме интересува по-малко, отколкото навремето. Специалността на мистър Венейбъл е да влиза в контакт с мъртви, чрез един посредник на име Марсел, а на мен това винаги ми се е виждало малко… разбираш какво искам да кажа. — Магнус подсмъркна с презрение, слагайки я в един кюп с онези хора, които търсеха някакво знание чрез посредници на име Марсел. Сега тя различаваше бледото петно на лицето на момиченцето. Детето гледаше пред себе си, като че ли само то имаше значение. Изведнъж то вдигна лицето си и погледна право към Лили. Очите му бяха сини, без определен израз. С две ръце, като не изпускаше погледа на Лили, момиченцето свали качулката си и откри златистобелите си коси.

Лили отскочи назад, завъртя се около себе си и произнесе първото изречение, което й дойде наум. Тя каза:

— Никога не трябваше да погребваме Джулия в гробището на Хемпстед.

— Какво? — каза Магнус.