E. L. James - Fifty Shades Freed

Дядо Коледа е дошъл. Той не знае, че съм лош, и ми е донесъл подаръци. Радвам се, че не знае моята тайна - че съм бил лош. Имам влак и хеликоптер и самолет и... хеликоптер и кола и... хеликоптер. Хеликоптерът може да лети. И е син. И лети около елхата. Лети над пианото и каца на бялото на пианото. Лети над мама и над тати и лети над Лелиът. А Лелиът си играе с лего. Моят хеликоптер лети из цялата къща, в хола, през трапезарията, после в кухнята. Лети към вратата на кабинета на тати и нагоре към моята стая, към стаята на Лелиът, към спалнята на мама и тати, лети из цялата къща, защото това е моята къща. Моята къща, в която живея.

Запознайте се с господин Петдесет нюанса

Понелелник, 9 май, 2011

- До утре - казах така, че да му напомня, че е време да се разкара.

Клод Бастил спря на прага на кабинета ми.

- Голф този уикенд, Грей? - попита нагло, но така или иначе арогантността му бе в кръвта. Знаеше, че ще ме смаже.

Думите му всъщност бяха сипали сол в раната. Въпреки героичните ми напъни в салона тази сутрин персоналният ми треньор ми беше сритал задника. Само Бастил можеше да ме победи и сега искаше да продължи да ръфа като озлобено кръвожадно куче. Никога не съм обичал голф. Но толкова много бизнес сделки се правят на голф, а и трябваше да призная, че покрай Бастил определено ставам по-добър.

Погледнах над Сиатъл, зареях поглед към хоризонта и ме обзе онова чувство на сиво безразличие. Настроението ми беше мрач-но като времето. Дните не се различаваха. Сливаха се в моно-тонно прехвърляне на календара. Трябваше ми нещо ново. Бях работил целия уикенд и сега, в широкия затвор на офиса си, се чувствах неспокоен. Не би трябвало, не и след няколко игри с Бастил. Но беше точно така.

Истината беше една. Единственото, което можеше да ме заинтригува от доста време, беше да изпратя двете пратки до Судан. Което ми напомни, че Рос вече би трябвало да ми е пратила всички логистични данни. Къде се размотаваше, по дяволите? И с намерение да разбера какви номера ми играе, хвърлих око на графика си и посегнах към телефона.

Ох! Трябваше да изтърпя и онова шибано интервю с упоритата госпожица Кавана за студентския вестник. Кой дявол ме накара изобщо да се съгласявам?

Мразех интервюта - малоумни въпроси от устата на някой още по-малоумен идиот. Телефонът звънна.

- Да - извиках така, сякаш Андреа ми беше виновна. Реших да претупам интервюто.

- Госпожица Анастейжа Стийл е тук, господин Грей.

- Стийл? Не беше ли Катрин Кавана?

- Анастейжа Стийл, сър.

Намръщих се.