Читаем Еда (Финландска повест) полностью

„Защо си плаха, не разбрах,ти, моя скъпа, малка Еда?Защо ти всеки път със страхпосрещаш нашата беседа?Коварство знай, че няма в мен;в страна далечна съм роден,там имам аз сестра прекрасна,която с доброта блести;тя в нежна дружба с мен израсна,на нея ми приличаш ти.Отдавна бе… Уви! Познатае на хусарите съдбата!Не съм отдавна, Еда, билв дома си роден сред полята,забравил съм лика й мил!С лицето й, с душата нейна,повярвай в моите мечтии с любовта си чудодейнаспомни ми любовта й ти.Жадувам с теб да бъда, мила,и в лоши дни, и в дни добри.Ръка ми дай, но не насила!Докрай на мен се довери!“[…]На залез слънцето клонеше.И в предвечерната тъмас лице спокойно Еда бешепред къщи седнала сама.До нея скромно той приседна.Поведе кротко реч сега,а тя, изпълнена с тъга,да го възпре не смее — бледна,предала се на слабостта, –тъй розата през пролеттана първи лъч се доверява,почувствала затоплящ лъх,под ласките му разцъфтявас така благоуханен дъх,забравила, непредвидлива,студа, способен да убива!Но вече в силната ръкаотдавна нейната лежеше,в забрава сладка, все такабезсилна тя пред него беше.В прегръдка нежна я обви,а тя, в началото смутена,да го погледне разгневенапоиска мигом, но… уви!Като сияйните просторив очите грейна радостта.Покорна тъй на обичта,финландката му заговори:„Любов отдавна в мен гори.Защо не? Ти си добродушен,загрижен, винаги послушени на капризите дори.А с тях аз често ти досаждам.Обичаш ме, аз не грешаи съм с признателна душа.Ти скъп си ми — да ти угаждамне бързам ли аз всеки път?Цветя, щом сутрин разцъфтят,ти нося. И не се страхувах,дори и пръстен ти дарих.Щом весел бе, се веселихи със тъгата ти тъгувах.Сгреших, че другите не чувах:предупреждаваха ни теда не дружим със вас, че стетъй злобни всички, вероломни,погубвате девици скромнии трябва да страним от вас,че ще пропаднеш, щом се влюбиш;и мислила съм често аз –ти, може би, ще ме погубиш.“„Да те погубя аз? Жестокнима съм? О, тогава некабез милост ме накаже бог!Поне ми дай целувка лека!“„Недей! Защо? О, боже, срам!“–девойката мълви едвам.Тя да побегне е готоваи гняв в очите й блести.Но той задържа я отново:„Почакай! С мен си тъй сурова,нима си оскърбена ти?О, Еда, нека е простенаи тази волност. Остани!“„Прощавам ти, но ме пусни!“„Не, ти си още оскърбена –аз по лицето ти разбрах.Но ако вече си смиренаще те целуна пак без страх.“„Недей!“        „Приятелко прекрасна!Нима за чистия копнежна неизвестността ужаснабез жалост ще ме предадеш?И болката ми не разбрала?Нима това е любовта?Целувка щом не би ми дала,не вярвам аз във обичта!“С въздишка бедната отвърнаи скривала допреди мигпрекрасния си нежен лик,към него бавно се обърна.О, как той сам се овладя!С какво спокойствие огромноИ някак бавно, сякаш скромно,с целувката си как успяда влее палещото чувствов невинната й млада гръд!Целувките му как горят,как знае хладното изкуство!Ах, Еда, Еда! За каквов това тъй дълго мигновениеот пламенното тържествоотпи щастливо упоение?Сега в душата ти звучина непозната страст прибояи вече на съня в покояне ще затвориш ти очи.И ще сънуваш все неяснотъй непонятните неща,в постелята ти през нощтаще бъде вече странно тясно.А пролетта навън дории по скалите се познава —мъхът зелен по тях искрии птичка весело запява;и тича по гранита сивпоточе със вода сребриста,гората пък с прохлада чистаоблъхва целия масив.А там, зад хълма, дол се крие —с цветя е целият застлани аромат като тамяниз въздуха лъчист се вие.За теб е страшно с нежносттавълшебството на пролетта!Не слушай птици сладкогласни!Не бързай, станала от сън,към утринния хлад навън!И на поляните прекраснине идвай, Еда, ти. Уви— докрай хусаря забраПотънаха пак в сън горитеи грейна ясната луна,разляла бледа светлинаведно на залеза с лъчите.И с двойни сенки пак трептятелите сред гората здрачна,и пада леко нощ прозрачна,щом бавно тръгва си денят.Но късно е. Ръце преплела,тя става с пламнали странии мълчаливо, поглед свела,към къщи бавно пак ситни.Безгрижно, весело цъфтяпреди добрата малка Еда.И вдъхваше най-често тяживец в моминската беседа;с добри, приветливи очиочите срещаше щастливо, —какво душата й вгорчи?Какво внезапно помрачидори и утрото красиво?И, скрита в своята тъга,безмълвна сякаш е сега;приветен поглед тя не спирана никого в очите днес;въпросите ли не разбира,но отговаря без адрес;ту пламне, ту пък пребледнее,на мъка скрита от предисе виждат свежите следиот сълзите, които лее.Тъй случваше се, че дории той с шеги да прекалява, —тя с пръст на устните застава,с усмивката си го кори.Щом някой път й подаригердан или красива блузка,към майка си тя в миг се спускаподаръка да одобрии с реверанс благодари.Понякога пък шеговито,когато спи той, за беда,ще го напръска тя с водаи ще побегне дяволитосъс смях, останал да кънти.Приятел в труд или в мечтитя в квартиранта бе открилаи с него бе по детски мила.Щом пламне изгревът червенили луната се покаже,приветливо тя „Добър ден“и „Добър вечер“ ще му каже.Къде туй време отлетя?Защо тъй странно е скованаи плаха в жестовете тя?Дори и помен не останаднес от шегите й безброй;беседи с него не повежда,враг сякаш й е станал той.Но в миг от нашия геройочи замислени не свеждаили с моминска тръпна жарвнезапно младия хусартя, бедната, с любов прегръща.Докрай обзета от страстта,самичка своите устакъм него, пламнали, обръща;в безсънна треска през нощта,сама, разкаяна негласно,сама, с вълнение ужасно,изтръпнала пред участта,шепти: „Какво със мене стана?По-тъжна съм със всеки час!Покой в душата нямам аз!Къде, о боже, да се дяна?“И сълзи рони тя без глас,над себе си съвсем без власт.Но без надзор не беше Еда.Баща й, строг, суров старик,Сърцето й разбрал за миг,със подозрение я гледа.Предчувстващ идващи беди,започна той да я следии тайната разбрал май беше,защото младият геройвидя веднъж как нервно тойнапред-назад сърдит вървешеи после, обладан от гняв,по масата с юмрук коравудари. И на Еда, цялатрепереща и пребледняла,внезапно каза: „Разбери!С хусаря, Еда, зло те чака!И неслучайно все по мракасе срещате. Сега дорити с радост слушаш негодяяна лошо да те учи. Злоте чака! Ако е дошло,аз много няма да се маяи сам не ще се позоря —не искам блудна дъщеря!“На Еда сълзите изтрила:„Кажи, защо гълчиш сега? —продума майката с тъга. —Тя, толкова добра и мила,смирена бе до тия дни.С какво сега се провини?Виновна правиш я насила!“А той: „Ти още я ласкай!Аз казах своето и край!“Измина ден и у дома,когато вечерта настана,със свойта мъка неразбранабе Еда седнала сама.Пред нея библия лежеше.Глава подпряла тя с ръка,разлистваше я все такаразсеяно и пак четешеизмачканите й листа.И тъй — в сърдечна чистотатя с мисълта си все летеше.Той влезе с облачно лице,до нея седна мълчаливои скръсти съкрушен ръцев страданието си горчиво.„О, Еда, дълг неумолимме кара да се разделим —хитрецът почна боязливо.— Да чуя милия ти глас,очите мили пак да зърна,за сетен път тук идвам аз;нощта земята с мрак обгърна —тя днес ще раздели и нас.Аз слушах как те укорявабаща ти гневен и суров.Не! Няма моята любовпак мъки да ти причинява!Прости!“ Тя, дишаща едва,изслуша тръпните слова.„Какво мълвиш? Нима раздяла?Завинаги ли, скъпи мой?!…“„Ще си отида — казва той, —ала душата си аз цялаоставям в чистия просторна тоя край, сред планините.Тук към небето вдигах взорс небесно щастие в очите.Без тебе дневният светликне ще ме радва нито миг!На чувствата си роб, злощастнопогубих аз чрез любовтаза мигновение прекраснона дните бъдни прелестта.Но чуй ме! Ще говоря кратко:ревниво погледите наспреследваха ни всеки часи ние с теб потайно, рядкосе срещахме. Затуй смилисе над молбата ми гореща:о, позволи ми, позволипоследна безметежна среща!Щом мракът спусне се навъни в къщи всички уморенив покой отпуснат се блаженипотопят се в тежък сън,ще се промъкна мълчаливопри теб. О, забрави дористраха момински ти и живос ключа досаден отвори!И цял в безмълвие печално,докоснал устните едвам,в целуването ни прощалнодушата си ще ти отдам.“С тъга въздъхна тихо Едаи прелъстителя загледа;защо, не знаеше сама,да му повярва не посмятя днес. Опасността прозряла,страхът обзел я беше в миг;с душата си тя бе разбрала,че бъбри той на друг език.Лежеше библията святаи за дълга като прединапомняше. И тя, горката,притиснала я до гърди:„Не, не, — прошепна в тишината. —Защо тъй злобно, с лекотаизползваш мойта простота?Нима са малко прегрешения?Или отново, цяла в слух,ще се предам на изкушения?Не, остави ме, подъл дух!Не искам нови угризения.“Врагът тъй бе го завладял,че му помогна. С ропот станаи свойта горестна печалтъй силно изрази, че жалдевойката добра обхванаи тъй след миг я заболя,че в тежки сълзи се обля.Хитрецът със молби опитаи с упреци я натъжи.„Побързай! Времето отлита! —към нея той се приближи, —Дай дума!“ — „О, така съм тъжна!а дам и дума ли съм длъжна?Ти днес ме съжали поне.Та аз не се владея! Не!Не зная нищо!“ Страстно, живопрегърна я, глава изви:„Ще дойда, чакай!“ — промълвии тръгна той нетърпеливо.Покри отново нощен мракполя и планини огромни.Вечеряла смирено паки днес с родителите скромни,тя бързо в стаята се скрии във вратата се загледа:„Опасен гост е, разбери!“ —прошепва съвестта на Еда.Под ключ е нейната врата.С хартийки меки после тянави къдриците в безредаи дрехите и тоя пътзахвърли като тежко бреме,от тежко дишащата гръдкорсажа си успя да снемеи чака да слети сънят.Но полунощ е; в свойто ложетя да заспи съвсем не може:„Ще чука той. И в тоя час!Защо заключих всъщност аз?Тъй своенравна ще ме види.Не! Ще го пусна, — миг той с менще бъде и след туй сломензавинаги ще си отиде.“Така си мисли пак за злои от безсънното леглопристъпва тихо до вратата;резето плахо все такадокосва с трепетна ръкаи бавно дръпва си ръката,но пак я приближава тя,резето скръцва и кръвтазастива — във внезапен спазъмсе свива нейното сърце.Тогава чуждите ръцеоткрехнаха вратата: „Аз съм!Не бой се, Еда, отвори!“С душа смутена тя откри,че нещо странно я изгаря —и миг не устоя дорив обятията на хусаря.Уви! Получи през нощтатака желаната победа:да превъзмогнеш любовтати не успя, о, бедна Еда!И ето — зазори навън.Възторгът литна, сякаш съни с него приказното щастие;и пустота отвред пълзи,и плащаш с горестни сълзиза сълзите от сладострастие.В изгряващия ден горишот срам; на ложето фатално,глава навела, ти седиш.Вдигни лицето си печално.Не го отблъсквай, не тъжи —без теб не ще да издържи.Баща ти няма да го сплаши:съмненията ще стопи,бдителността му ще приспии дните идни ще са ваши,и твой ще бъде до смъртта…Напразно! Сякаш не разбира —в очите му очи не спира,разтворила без звук устаи с поглед сведен към земята.Край нея думите летят,тъй както вятър в планинаташуми безцелно всеки път.Красавице, но колко днити от предателя странив душата с мъка безотрадна?При първия сърдечен зовпрости на нежната любов —любов коварно безпощадна.Тъй бързо времето върви.След дни девойката смиренасъвсем пред него се преви.Като сърна опитоменанавсякъде я води тойи ги приемат в тежък знойту гъста сенчеста дъбрава,ту сънни борови гориили прохладни пещери,в които здрача ги сближава.Но често те в дола дълбоксе спускат и подслон намиратнад бързоструйния поток —там сенчесто место избиратвърху зелената трева.Понякога в омайна сладостна коленете й той с радостпоставя своята глава,очи затваря и заспива.А притаила дъх, попивазамаяна дъха му цял;мухите с клонка тя отбива,додето кротко е заспали със къдриците му гъстииграе си със детски пръсти.А щом звездите заблестяти тоя край суров задреме,тя бърза в скромния си кътв постелята да го приеме.Но таен страх непоносимгнети девицата ми плаха.Веднъж те на брега седяха,в дола над ручея любим,един до друг пак мълчаливо.В забрава тиха заследихусарят светлите води,пред него бягащи игриво,и клончето разцъфнал глогзахвърли в бързия поток.А тя, неопитна и млада,въздъхна, наклони глава:„Така и мен ти след това,погалил ме ден-два с наслада,ще ме захвърлиш на смъртта!“И с незлобива красотаусмихна му се пак тъй близка,но скръб я в миг преобразии от очите й сълзипотекоха без тя да иска.Но със забрадка ги изтрии постара се тя дорибезгрижен, весел вид да има:„Прости безумния протест!Животът ми е сладък днес,защото твоя съм любима.И утре ти ще бъдеш с мен,и занапред са дните много.Съдбовния разлъчен денне ще дочакам, слава богу!“С невинно нежния си ликсмущаваше го ежечаснои угризения за мигпробуждаха се в него властно.Но често скука, за беда,от любовта й го гнетеше.Като щастлива свободамига разделен той зовеше.И не напразно!                                Шведът пакмира не спазва и налитана руския победен стяг,в неравна бран да го изпита.И ето, вече през Кюменвойска прехвърля се гръмовна, —война, война! О, идващ ден —ден на раздялата съдбовна.Изплака своето сърцеи с бледно, сенчесто лицеот подготовката им Едаразбира: краят е това!Хитрецът даже без словане смее миг да я загледа.И ето, в нощния покойза сетен път с душа унилаотива днес при свойта мила.Напразно я целува тойи утешава я безгласно.Безчувствена за любовта,милувките приема тя,но безответно, безучастно.И няма повече мечти…Нощта мъчително почтив безмълвна горест те прекарват.На път зове денят огряни вече коня оседланна воина готов докарвати го възсяда той. А тястои пред своята вратас тъга, стаена във очите.Девойко хубава, прости!В далечината път блести —препуска той. Зад планинитеда би го зърнала поне…Тя, паднала на колене,ръце повдигна към небето,след него после ги простряи чело във прахта опрясъс стон, разкъсващ й сърцето.Скова потоците студъти пак над стръмнините сиписред планините те висятв огромни ледени масиви.Изпод натрупалия снягтук-там с глави във висинитескали чернеят над скалите.В мъгла вълнисто-сивапак небето скри се. Засвистяхавиелици над всяка стряха.Какво ли Еда сполетя?Помръкна взорът чист.И тя съвсем на Еда не прилича.Как вехне тъжно в младосттаи как без укор се обрича!Тъй бледа, не като преди,тя в мъката си безнадежднавсе пред прозореца седи.И бурята навън метежнасъс безразличен взор следии мисли си: „При мен го няма;животът ми така горчи!Кога ли ще го облекчисмъртта? И бурята голямаследите ми ще заличи?Кога, кога за сън последенще ме обгърне гробът мен?И с преспи бели вятър леденще го засипва ден след ден?“А гробището — кръст до кръсти гроб до гроб околовръст —неволно погледа потиска.По края (вижда се едва,обрасла с храсти и трева)ограда се издига ниска.Намери Еда тук смъртта,отдавна легна тя в пръстта.И кой сега ще я подири,кой с болка ще я навести?Тук пустота отвред кънтии само вятър тихо свири,и хвойната едва трепти. Епилог Ти покорен си, край гранитен!На Рус изпита пак мощтаи няма до отстъпи тя,макар с вражда да си наситен!Дойде денят на вечен плен,но на народа паднал — слава!Към свободата устремендо край безстрашно се сражава.От всяка виснала скаланад нас куршумен дъжд валя;покой от финските селяцине вкуси изранена рати честно ножът им облятбе в кръв от нейните биваци!Напразно беше! Чуден ледскова Ботническия залив;от ужас бе Нептун обзет.Как изумиха се навредв света народите, виделикак ледената стръмнинана полковете под нозетепревърнала се бе в стенана Швеция пред бреговете!И как Стокхолм изтръпна цял,щом, вдигнат мощно на крилете,орелът руски полетял,напомнящ онзи от Полтава!И покориха се. Не азпевецът, непознаващ слава,за храбрите ще пея с глас.Дете на музите и боя,Давидов, ще запееш ти.Венецът лавров на героявърху челото ти блести.Видя ти финските гранити,с кръвта на храбрите умити,че там воюва в славни дни.Отново лирата хвани тии подвизите си спомни! Февруари 1823 — октомври 1824
Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука
1984. Скотный двор
1984. Скотный двор

Роман «1984» об опасности тоталитаризма стал одной из самых известных антиутопий XX века, которая стоит в одном ряду с «Мы» Замятина, «О дивный новый мир» Хаксли и «451° по Фаренгейту» Брэдбери.Что будет, если в правящих кругах распространятся идеи фашизма и диктатуры? Каким станет общественный уклад, если власть потребует неуклонного подчинения? К какой катастрофе приведет подобный режим?Повесть-притча «Скотный двор» полна острого сарказма и политической сатиры. Обитатели фермы олицетворяют самые ужасные людские пороки, а сама ферма становится символом тоталитарного общества. Как будут существовать в таком обществе его обитатели – животные, которых поведут на бойню?

Джордж Оруэлл

Классический детектив / Классическая проза / Прочее / Социально-психологическая фантастика / Классическая литература