Единственият оцелял

— Това последните ли са? — попита Ръдърфорд.

— Шест къщи, шест семейства — отвърна сержантът. — Всичко е чисто.

Зад барикадата — там, където бе спрял един фургон — се раздаде приглушено щракане и почукване, когато облечени в черно фигури започнаха да си слагат снаряжението — двустранна радиовръзка, колани, бронежилетки, очила за нощно виждане и каски. Десетимата мъже от SWAT5 приличаха на космонавти, докато проверяваха и регулираха оръжието и снаряжението си.

Ръдърфорд се приближи до тях. Кавано го последва.

От другата страна на фургона един цивилен гражданин — съсед на Прескот — показваше на командира на SWAT отряда плана с вътрешното разположение на стаите в къщата на Прескот. Мътната червена светлинка, с помощта на която командирът разглеждаше плана, не можеше да се види зад фургона.

— Кога за последен път сте ходили в дома му — попита командирът.

— Преди пет седмици. Малко преди предишният собственик да се изнесе. Двамата с Джей бяхме много близки. Жалко, че се разболя.

— Да са правени някакви ремонти оттогава? Да са идвали работници, нещо такова?

— Не съм виждал.

— Значи положението е следното — направи резюме командирът. — От входната врата се влиза в коридор, после идва холът. Стая, стая за гости и баня отдясно. Вляво са кухнята, още две спални и бани. Кабинет. Доста голяма къща. Това ли са двойните врати, излизащи от хола?

— Да. Отзад има тераса. Висок до кръста парапет, откъдето се виждат скалите и океанът.

— А какво е това в задния край на гаража?

— Пералня.

— А до нея?

— Тъмна стаичка. Двамата с Джей обичаме… — Човекът побърза да се поправи. — …обичахме да правим снимки, преди той да се разболее.

Командирът показа плана на групата си и обясни как ще влязат. Когато никой нямаше повече въпроси, той кимна на Ръдърфорд.

— Готови сме. Когато наредите.

— Искам да подчертая, че ни трябва жив — каза Ръдърфорд.

Значи правителството наистина възнамерява да сключи сделка с него, каза си Кавано.

— Въоръжен ли е?

— Доколкото знаем, разполага с една AR–15, преустроена за автоматична стрелба. Освен това има повече от един 9-милиметров пистолет.

— Ако стреля по нас…

— Имате сълзотворен газ. Имате и светлинни гранати. Ако се наложи да се защитавате, положете всички усилия само да го раните.

— Освен това има и бронежилетка — обади се Кавано.

Командирът се обърна и внимателно огледа Кавано в тъмното.

— Вие ли сте телохранителят?

Кавано не обърна внимание на обръщението.

— На два пъти ми се наложи да работя с него. Изключително опасен е.

Командирът се обърна към Ръдърфорд:

— Казахте ми, че бил биохимик.

— Правилно.

— Някой, който обича да се прави на Рамбо и да размахва пищови.

— И който уби петима души — добави Кавано. — Само за петима знаем. Много е интелигентен. Тези неща му идват отръки. Не го подценявайте.

— Ще му подхвърлим толкова светлинни гранати, че няма да може да чува цяла седмица.

— А казаха ли ви за оръжието, което той изобрети? — попита Кавано.

— Нещо за страха ставаше въпрос май.

— Аерозолно разпръскван хормон.

— Хормон ли? — Командирът го изгледа с поглед, който сякаш казваше: „Хайде стига глупости“. — Повечето от момчетата ми вършат тая работа вече седма година. Биохимик за тях означава отпуск в сравнение с онова, с което са свикнали да се сблъскват. Някакси сме успели да привикнем към страха. Да се оправяме с него, искам да кажа.

— Разбирам — отвърна Кавано.

Командирът отново го огледа изпитателно, сякаш искаше да каже, че опитът не му позволява да разбира какво чувства един член на SWAT.

— Но докато не опитате въздействието на това вещество, няма да разберете колко мощно е — обясни Кавано. — Ако усетите някаква остра миризма и…

— Тя ще е от посраните му гащи, като ни види как щурмуваме дома му като порой от всички страни — прекъсна го командирът.

— Мисля да вляза първи — каза Кавано.

— Какво? — стресна се Ръдърфорд.

— Знам какво да очаквам. — Сърцето на Кавано се сви при мисълта отново да усети миризмата на хормона, но не можеше да позволи на тези мъже да влязат първи. Те нямаха представа какво ги очаква. — Имам по-добър шанс да…

— Я се вижте на какво приличате — прекъсна го отново командирът. — В това състояние изобщо не бива да влизате вътре. Този тип вече ви е бил веднъж тази нощ, така че какво ви кара да мислите, че няма да го направи пак? Уверен съм, че сте добър телохранител, но това е случай, с който трябва да се заемат истинските професионалисти. — Командирът се обърна към хората си: — Да вървим.

Колкото и да им се ядоса, Кавано трябваше да признае, че наистина пипат като професионалисти. Разделиха се светкавично на две групи и поеха от двете страни на улицата, използвайки за прикритие всяка сянка, всеки храст и дърво. Всичко ставаше бързо, в абсолютен синхрон — хората бяха обучени и опитни както всеки SWAT екип. Само в рамките на няколко секунди вече никой от тях не се виждаше.

Лампите в дома на Прескот започнаха бавно да гаснат една след друга.

— Какво, по дяволите… — каза някой.

— Може да е решил да си легне човекът.

— Или пък лампите са с таймери — обади се един от детективите.

— Трябва да спреш това — каза Кавано на Ръдърфорд.