Фаетон

После изведнъж разбирането проряза съзнанието му — като светкавица, като взрив!

Нямаше я! Нямаше я торбичката!

Страшилището му я бе отнело! Отнело му бе всичко: мечтите, смисъла, надеждата. Превърнало го бе за миг от милиардер отново в нищожество. Съсипало го бе, смазало го бе.

Какво му оставаше сега? Да хленчи ли?

Не, нямаше да хленчи!

Садикин беше ловец, и то бракониер. Неведнъж бе ловувал и крокодили.

Щеше да дебне и тоя, щеше да го улови, да го насече на късове, но да си върне това, което беше негово. Само негово!

Щеше!

Той придърпа лодката до брега и с трескави ръце, почти опипом, измъкна всичко, що му трябваше.

Нагласи фенера на челото си, положи харпуна от дясната си страна, а пушката в лявата — за всеки случай и тя да му е под ръка, подпря брадвата до краката си. И загреба бавно, безшумно, като осветяваше с яркия сноп на фенера преплетените коренаци и тръстики.

И видя…

Видя две огнени точки!

Очи на крокодил!

Достатъчно раздалечени — значи голямо животно. Тъкмо такова, каквото диреше.

Отправи се нататък още по-предпазливо.

Като хипнотизиран от светлината, крокодилът стоеше все на същото място.

Ловецът, приближил съвсем, хвана плавно и неусетно харпуна, сетне се надигна леко и изведнъж с рязък замах го заби в туловището на жертвата си, зад предната лапа. Железният накрайник се отдели от дръжката си и потъна ведно с крокодила.

Вързаното за него въже се опъна като струна.

И ето, грозното влечуго изскочи над водата, отправи се срещу нападателя си.

Чак тогава Садикин вдигна пушката. Мигновено се прицели в ухото му, три пръста зад окото. Стреля.

Чудовището подскочи улучено, после изчезна под повърхността.

Затова беше харпунът, затова беше и въжето.

Ловецът загреба към брега, където, вече излязъл на сухо, бавно, стъпка по стъпка извлече навън вече мъртвото тяло, обърнато по гръб, дълго, кажи-речи, пет метра. Докара го в плитчината, повече не можа — прекомерно тежко беше.

Ето защо той самият нагази във водата, извади ножа и още там го заби в корема му.

Най-трудното при бракониерството не е убиването, а одирането на кожата, осоляването й, запазването й до пазара.

Сега пет пари не даваше за тая кожа.

Сега имаше само тая грижа — стомаха му.

Бръкна с ръка в кървавата вътрешност, напипа стомаха и го изряза с другата ръка. Измъкна го на брега, изсипа съдържанието му.

Няколко риби! И два обли камъка!

Нищо друго! Ни помен от торба!

А вонеше тъй нетърпимо, че ако ръцете му не бяха оплискани с мръсотии, щеше да си стисне с пръсти носа.

Тогава?

Значи не е бил тоя, значи трябва да търси друг!

Заряза трупа и отново влезе в лодката, отново запали фенера, отново заопипва със светлия му сноп водната повърхност.

И зърна още две огнени пъпки, които плуваха насам. Изглежда, притежателят им бързаше да засити глада си с останките на своя убит събрат.

Светлината не го хипнотизираше. Напротив, като че ли го накара да свърне насам, право срещу лодката.

Всекиму е известно това — никой не може да предугади намеренията на това бронирано, уж почти безмозъчно същество. По тая причина ловецът трябва да бъде винаги нащрек.

Когато нападателят се озова само на пет крачки от него, Садикин изпразни пушката в набелязаното място. И тозчас заби в шията му харпуна. Защото убитият крокодил потъва на дъното като по-тежък от водата.

Отново свърна към брега. С нови усилия изтегли и него с въжето редом до предишната жертва.

Разпра и неговия корем, измъкна и неговия стомах.

И пак нищо! Само непоносимата воня!

Той изруга от гняв: каква беше тая проклетия!

Каква беше тая магия!

Колко такива чудовища живееха тук?

Улисан в лова, Садикин не забеляза как взе да се развиделява. Легналата над водата мъгла порозовя като пламъчетата над запален спиртник.

Той изряза къс от опашката на първата си жертва, опече го на запаления в най-гъстия храсталак огън, та да не се вижда отдалеч — макар че вече нямаше защо да се пази толкова. И го изяде набързо.

Ех, това не е месо на глиган, сочно и крехко. То е бяло като рибешкото, ама жилаво, грубо. Но щом няма друго, става за храна.

Когато отново се върна на брега, мъглата вече се разсейваше. И през разкъсаните й пролуки бракониерът видя, че на отсрещния бряг изпълзяваше друго страшилище, на пръв поглед дори по-голямо.

Скочи в лодката, забърза нататък.

Ала крокодилът го усети и се върна във водата.

Нямаше време за размисляне. Тъй отдалеч харпунът се оказваше излишен. Пък и влечугото се носеше право насреща и не можеше да умери ухото му.

Садикин направи единственото възможно за случая — прицели се в ноздрите му.

Улученият хищник, доближил дълбокото, тозчас се гмурна. А на мястото му остана разсейващо се алено петно. Изстрелът излезе сполучлив.

Оставаше само да изчака.

Наистина крокодилът скоро изплува, насочи се към брега. Понеже нямаше друг избор. Куршумът бе разкъсал дихателния му клапан и водата безпрепятствено навлизаше в дробовете му. За да не се удави, беше длъжен да се спасява на сушата. Да диша, макар и през кървави мехури.

Човекът скочи на пясъка, притича и стовари няколко пъти брадвата си по главата му.

После със същото настървение разпра корема му.