Фаетон

Купи си корабче — да прекупува копра. То се блъсна в риф и потъна. Застрахователното дружество не му го плати, ами на това отгоре го обвини, че го е потопил умишлено, за да получи обезщетението, което се оказа много по-голямо от стойността на амортизираното старо корито.

Нима и тук не личеше почеркът на същата враждебна организация? И тук, както навред.

Беше останал без нито една рупия.

И се нае работник в плантация с хевея. И нали си беше работлив, понеже събираше повече каучук, другите работници му се заканиха, че ще го пречукат, задето им завишава нормите.

Отиде на Калимантан.

Залови се да търси диаманти. В находището, отделено за частници. Но и там не се задържа. Един беше извадил хубаво кристалче, а на заранта го намериха мъртъв, ухапан от змия. Само това му трябваше на Садикин. От няколко дни забелязваше как двама подозрителни типове все го дебнат. Изводът за него беше само един — ако и той извади нещо по-ценно, и в неговата палатка щеше да се намъкне змия.

Затова избяга и оттам.

Захвана се с нещо, което не би допуснал преди това. Стана бракониер. Незаконна работа, заплаха от полиция, от арест, от затвор. Ала той не се плашеше от полицията, плашеше се от оная организация, тайнствената, непознатата, която смяташе, че го дебне на всяка крачка.

Такава сладка работа — далеч от хората, съвсем сам!

Това беше обяснението му пред самия себе си: „Със зверовете все се оправям някак си. Пантерата има нокти, крокодилът — зъби, кобрата — отрова. И знам от кое как да се пазя. От хората — не знам.“

Ловеше всякакви редки екземпляри: от пеперуди до орангутани. Всички, които бяха забранени за лов. Защото купувачите му искаха тъкмо това — забранена стока. От тщеславие: виж, аз имам нещо, което ти нямаш.

Законите за опазване на природата като че ли имат обратен ефект. Щом някой вид попадне в Червената книга, и търсенето му тозчас нараства като взрив. Не само от милионери сноби, дори от най-почтени научни институти и естествено-исторически музеи.

Поддържаше редовна връзка със закупчиците си. Щом събереше достатъчно стока, им се обаждаше по портативния си радиопредавател и те бързо го намираха — я с моторница, я с хеликоптер, за да си я получат.

За да не буди съмнения, навред се представяше за смахнат златотърсач. Уж рови из речната тиня за наносно злато. И говореше за него като истински маниак, макар че вътрешно беше напълно убеден в несъществуването му.

И днес Садикин гребеше срещу течението, като оглеждаше бреговете, преценявайки къде би било най-удобно да установи лагера си.

Тук-там по ниските брегове се припичаха на слънцето крокодили. Привидно съвсем безгрижно, а все с главите към водата, винаги готови да се намъкнат там при най-малката заплаха. Все по тая причина по-едрите от тях, истински допотопни страшилища, не се отдалечаваха много-много от дълбоките вирове.

Из плитчините газеха чапли, наблизо корморани сушаха крилата си след плодоносните си гмуркания. През разкъсаната завеса на крайбрежната зеленина се виждаха стада черни гибони, които съсредоточено човъркаха из пръстта в търсене на насекоми и червеи.

На малка пясъчна площадка бе накацал рояк оси, заприличал на килим с втъкан седеф. Подушили го, те връхлетяха отгоре му като златно облаче, ала не да жилят, ами да смучат потта, която се стичаше от челото и от разголените му гърди и ръце.

Садикин познаваше нрава им, затова не размаха уплашен ръце и не направи никакво рязко движение, за да не ги раздразни. Продължи да гребе равномерно, както досега. Докато нападателките една подир друга го изоставиха.

Внезапно той отклони лодката към брега. Бе зърнал увиснал на един сух клон, затова по-лесно забележим, прекрасен късоопашат питон от тия, дребните, дето не израстват повече от три метра, и особено много търсени заради пъстрата им кожа, от която се изработват луксозни обувки, дамски чанти, портмонета, колани и какво ли не.

Ловецът заобиколи отдалеч, за да не го усети плячката му, приготви пръта с телената примка, която му беше нужна сега. Запромъква се и той подобно на дебнещ хищник, без дори да усеща порязванията от острите като бръсначи листа на тревата аланг-аланг, напаст и за босоноги хора, и за добитък.

Внезапно се вцепени на място. Още крачка, и щеше да настъпи четириметрова кралска кобра, която, види се, като него си бе набелязала същата жертва — питона.

Първи не издържаха нейните нерви. Изсъска ядно, плъзна се встрани и безшумно изчезна в шубрака.

Едва сега Садикин усети как се бе разтуптяло сърцето му. Ако змията не се бе уплашила, или още по-зле — ако от уплаха го бе нападнала, той вече щеше да агонизира. Тя впръсква толкова отрова, че дори да си инжектираше противозмийски серум, пак надали щеше да оцелее. Най-малко щеше да лежи беззащитен на земята, докато го докопа я крокодил, я пантера.

Питонът реши да промени позицията си и се хлъзна по клона. Садикин съвсем не възнамеряваше да го изпусне. Затова се втурна подире му. Но както се оказа — съвсем непредпазливо. Защото, додето се усети, се видя проснат насред тинята, спънат от някакъв едва подал се корен.