Фаворит

Докато се поклащахме бавно на дансинга под звуците на романтичен блус, Кейт внесе единствената сериозна нотка в нашата вечер:

— Видях в сутрешния вестник бележката за съдебното разследване по повод смъртта на твоя приятел — каза тя.

Докоснах с устни косата й. Миришеше много хубаво.

— Смърт при злополука — измърморих отнесено, — но не смятам така.

Кейт възкликна леко и ме погледна.

— Ще ти разкажа цялата история, когато узная всичко — поясних, наслаждавайки се на извивката на шията й. Странно, помислих си, как е възможно да изпитваш едновременно две силни чувства. Удоволствието да се отдадеш на магията на танца с Кейт и пробождащото съчувствие към Сила, която се опитваше да се примири със самотата на стотина километра оттук, сред ветровитите хълмове на Котсуолдс.

— Разкажи ми сега — заинтригувано каза Кейт. — Ако не е злополука, какво е станало?

Поколебах се. Не исках действителността да се вмъкне и да измести магията на вечерта.

— Хайде, хайде — усмихнато ме подтикна тя, — не можеш да спреш дотук. Умирам от любопитство.

И така й разказах за жицата. Тя беше толкова изненадана, че спря да танцува и двамата останахме неподвижни на дансинга сред другите двойки, които се разминаваха и бутаха в нас.

— Боже господи — възкликна тя, — колко е… зловещо.

Накара ме да й обясня защо съдът е стигнал до това заключение и след като й обясних, че поради изчезването на жицата не са останали никакви доказателства, тя каза:

— Не мога да понеса мисълта, че някой ще се измъкне безнаказано след подобно отвратително деяние.

— Аз също, но ти обещавам, че доколкото зависи от мен, няма да позволя да стане.

— Точно така — сериозно произнесе тя. После отново влезе в ритъма на музиката, сложих ръце на тялото й и продължихме танца си. Повече не стана дума за Бил.

В онази вечер през по-голямата част от времето ми се струваше, че краката ми не докосват земята, а в колената си усещах някаква странна слабост. Кейт като че ли не го забелязваше, беше дружелюбна, в добро настроение, преливаща от оживление, без да изпада нито за миг в сантиментални чувства.

Когато й отворих вратата, за да седне в колата, изпратена от чичо Джордж да я прибере у дома, в Съсекс, бях открил колко болезнено е да си влюбен. Бях превъзбуден като изопната струна. И същевременно ме гризеше усещането, че тя навярно не изпитва подобни чувства към мен.

Вече знаех със сигурност, че искам да се оженя за Кейт. Мисълта, че тя може би не ме иска, ме изпълваше с горчивина.

На следващия ден се състезавах в Кемптън парк. В стаята с теглилките попаднах на Дейн. Разменихме общи приказки за това-онова, за времето, новите планове на Пит за нас и конете ни. Обичайните приказки между жокеи. После Дейн каза:

— Излизал си вчера с Кейт, нали?

— Да.

— И къде ходихте?

— В Речния клуб. А ти къде я води?

— Тя не ти ли каза? — попита Дейн.

— Каза да питам теб.

— В Речния клуб.

— По дяволите — изругах аз, но не се сдържах и се разсмях.

— Наравно сме — пошегува се и Дейн.

— Тя покани ли те на гости у чичо Джордж? — попитах подозрително аз.

— Отивам днес, след състезанията — усмихна се той. — А ти?

— Следващата събота — отвърнах разочаровано. — Знаеш ли, Дейн, тя ни подлага на ужасни изпитания.

— На мен не ми пречи — той ме потупа по рамото. — Недей да гледаш така нещастно, може нищо да не се получи.

— Точно това ме притеснява — въздъхнах. Той се засмя и отиде да се претегли.

Следобедът премина без особени събития. Участвах с черната си кобила в състезанието за дебютанти и Дейн ме победи с две дължини. След края на надбягванията се запътихме заедно към колите си.

— Как понася скръбта си госпожа Дейвидсън? — поинтересува се Дейн.

— Сравнително добре, като се има предвид, че изведнъж изгуби опора под краката си.

— Стигна я кошмарът на всички жокейски съпруги.

— Така е.

— Подобни неща те карат да се позамислиш, преди да предложиш на някое момиче да прекара живота си в непрестанна тревога — каза угрижено Дейн.

— На Кейт ли? — попитах аз.

Той се извърна рязко и се засмя.

— Май да. Възражения ли имаш?

— Да — опитвах се гласът ми да звучи шеговито, — имам много сериозни възражения.

Неговата кола бе по-близо от моята. Той сложи състезателните си очила и жокейската си шапка на седалката. Куфарът му беше в багажника.

— Хайде, сбогом, приятелю — каза Дейн. — Ще те уведомявам редовно.

Изчаках да тръгне и му помахах. Рядко съм завиждал на някого, но в този момент изпитвах неудържима завист към него.

Качих се в лотоса и обърнах ниската му синя предница към къщи.

Видях фургона по пътя през Мейдънхедския пущинак. Беше паркиран на отбивката от моята страна с вдигнат капак, а около него бяха разхвърляни инструменти. Предницата му сочеше към мене, сякаш се е повредил на път за Мейдънхед. Някакъв мъж разхождаше напред-назад един кон около колата.

Шофьорът стоеше пред вдигнатия капак и се почесваше и като ме видя, ми махна да спра. Отбих до него. Той заобиколи колата, за да застане до прозореца ми. Беше на средна възраст, без особени отличителни черти, с черно яке.

— Разбирате ли от двигатели, господине? — попита ме той.