Фаворит

Докато се окопитя, двамата със сестра му Поли вече оживено и с изненадваща осведоменост водеха спор за съответните предимства на полагането в гроб и кремацията. Изпитах ужас, но едновременно с това и облекчение. Спогледахме се с Джоан, която едва се въздържаше да не прихне.

Благодарение на тази невинна демонстрация на детския прагматизъм потеглих към Мейдънхед в много по-добро настроение. Прибрах колата на Бил в гаража и подкарах своя тъмносин „Лотос“. Мъглата се беше вдигнала, но аз се движех с необичайно ниска за мен скорост — размишлявах как да постъпя.

Първо се отбих в болницата. Прибрах дрехите на Бил, подписах съответните документи, уредих всички формалности. Назначиха аутопсията за следващия ден.

Когато пристигнах на хиподрума, вратите бяха заключени — неделя беше. В канцеларията на отговорника по гонките също нямаше никой и беше затворено. Обадих се в дома му, но и там никой не вдигаше.

След известно колебание реших да се обърна направо към най-висшето началство — главния надзорник на Националния комитет за конни надбягвания. Икономът на сър Кресуел Стамп ме уведоми, че ще провери дали господарят му може да се обади.

Казах му, че разговорът е абсолютно наложителен. Малко след това чух гласа му по телефона.

— Дано наистина се обаждате по много важен повод, господин Йорк. Вдигате ме от масата, а съм поканил гости на обяд.

— Сър, знаете ли, че майор Дейвидсън почина вчера вечерта?

— Да. Искрено съжалявам. Наистина много тъжен случай.

Той замълча. Поех си дълбоко въздух.

— Падането му не е злополука — заявих аз.

— Какво искате да кажете?

— Конят на майор Дейвидсън е бил препънат с жица — поясних.

Разказах му за резултатите от огледа при препятствието.

— Уведомихте ли господин Дейс за откритието си? — Господин Дейс беше комендант на гонките.

Обясних, че не съм успял да се свържа с него.

— И затова ми се обаждате. Ясно. — Той помълча. — Добре, господин Йорк, ако сте прав, случаят е прекалено сериозен и не засяга само Националния комитет за конни надбягвания. Трябва незабавно да уведомите полицията в Мейдънхед. Непременно ми се обадете вечерта, за да ми кажете какво е станало, а аз ще потърся господин Дейс.

Затворих. Топката бе подадена. Представях си като на живо как говеждото изстива в чинията на сър Кресуел, докато той подгрява жиците.

Полицейският участък се издигаше тъмен, прашен и неприветлив на опустялата в неделния ден улица. Вътре имаше гише и три бюра зад него. Едното от бюрата бе заето от полицай, който четеше вестник с немного прилично съдържание. Ами да, нали полицията не трябва да изостава от престъпниците, помислих си аз.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита ме той и се изправи.

— Тук има ли някой друг? Някой по-главен? — поясних аз. — Става въпрос за… смъртен случай.

— Момент, господине.

Той се скри зад някаква врата в дъното. После се върна и ме покани:

— Заповядайте, влезте.

Заведе ме до някаква вътрешна стая и затвори вратата зад мен.

Мъжът, който стана да ме посрещне, беше нисичък за полицай, набит и леко мургав. Наближаваше четирийсетте. Приличаше по-скоро на боксьор, отколкото на велик мислител, но по-късно се убедих, че мозъкът и физиката му са еднакво добре развити. Бюрото му бе осеяно с книжа и тежки томчета със закони и разпоредби. В стаята бе уютно топло от газовата печка, а пепелникът бе отрупан от фасове. И той очевидно прекарваше неделния следобед в занимания с престъпността.

— Добър ден. Инспектор Лодж — представи се той. Покани ме с ръка да седна на стола пред бюрото му. Той също седна отново и започна да подрежда книжата пред себе си на купчинки.

— Казали сте, че става въпрос за смъртен случай. — От неговата уста собствените ми думи прозвучаха някак глупаво, но тонът му беше съвсем делови.

— Отнася се за майор Дейвидсън… — подхванах аз.

— А, да. Получихме доклад по случая. Починал нощес в болницата след злополучно падане по време на надбягването.

Той учтиво ме изчака да продължа.

— Злополуката е била нагласена — директно заявих аз.

Инспектор Лодж ме изгледа продължително, после извади лист хартия от чекмеджето, разви капачката на писалката си и доколкото видях от мястото си, си записа най-отгоре датата и часа на срещата ни. Методичен човек.

— Най-добре ще бъде да започнем отначало. Вашето име?

— Алън Йорк.

— Възраст?

— Двадесет и четири годишен.

— Адрес?

Издиктувах му адреса, обясних чий е и че през по-голяма част от времето пребивавам там.

— А къде се намира постоянният ви дом?

— В Южна Родезия — отвърнах аз. — В животновъдна ферма близо до селце, което се казва Индуна, на около петдесетина километра от Булавайо.

— Професия?

— Представител съм на баща си в лондонската му кантора.

— Ас какво се занимава баща ви?

— Търговска компания „Бейли Йорк“.

— И с какво търгува вашата компания? — попита Лодж.

— Мед, олово, добитък. Какво ли не. Основната дейност е предимно превозване на различни товари.

Инспекторът си записа отговорите ми с бърз, четлив почерк.

— А сега — той остави писалката, — разкажете ми за случая.

— Не знам какъв е случаят, но ето какво стана.