Фаворит

— Не. Скъпи Алън. Не. Не още. — После допълни шепнешком: — Толкова съжалявам.

Тя се качи в колата и бавно подкара към гаража в хамбара. Закрачих след колата, помогнах й да затвори големите врати и се върнах заедно с нея в къщата. На стълбището тя спря, стисна ръката ми и ме целуна нежно. Късо и сестрински.

Не ми се искаше да бъде така.

Не се чувствах неин брат.

Десета глава

В четвъртък започна да вали. Студен, косо шибащ дъжд, който брулеше разцъфналите нарциси и покриваше нежните цветя с пръски кал. Децата отиваха на училище с блестящи от водата черни наметки, якета с качулки, смъкнати до очите им, и гумени ботуши до коленете. Всичко, което все още можеше да се види от Уилям, беше възпълната му уста със следи от мляко в ъгълчетата.

Сила и аз прекарахме деня, като подреждахме дрехите на Бил и личните му предмети. Тя се държеше по-добре, отколкото предполагах, и като че ли беше вече приела мисълта, че си бе отишъл и че животът би трябвало да се живее и без него. Откакто се бе случило, никой от нас двамата не го беше споменавал — не се повдигаше дума за нощта, която прекара в леглото ми, и бях убеден, че когато се е събудила на следващата сутрин, сигурно не е имала никакъв спомен. Мъката и хапчетата бяха направили номер с паметта й.

Разпределяхме нещата на Бил на купчини. Най-голямата щеше да бъде запазена за Хенри и Уилям и в тази купчина Сила сложи не само копчета за маншети и копчета за нагръдник за смокинг, но и два златни часовника, вечерни костюми, един сутрешен костюм и мека сива шапка. Подразних я заради това.

— Не е глупаво — отвърна ми. — След десетина години Хенри ще се нуждае от тях, ако не и по-рано. Ще бъде много радостен да ги има. — И добави едно спортно сако и две нови бели ризи от коприна.

— Бихме могли да сложим всичко обратно в гардеробите и да чакаме Хенри и Уилям да пораснат.

— Идеята не е лоша — каза Сила, като сгъваше за малките момчета най-хубавите бричове за езда на баща им и белия шлифер с топла подплата.

Свършихме с дрехите, слязохме долу до уютното студио и разгледахме документите на Бил. Бюрото му беше пълно с тях. Очевидно е мразел да хвърля старите сметки и писма и в най-долното чекмедже на бюрото му открихме вързоп писма, писани от Сила до него преди сватбата им. Тя седна до прозореца и ги зачете с носталгия, докато подреждах останалото.

Бил беше методичен човек. Сметките бяха хванати с кламер и подредени по хронологичен ред, а писмата бяха в кутии и папки. Имаше разнообразни колекции в картотеката му и купчина стари и празни използвани пликове, употребявани за писане на ежедневни бележки на гърба им. Имаха задачата по-скоро да му напомнят с послания като например: „Да кажа на Симпсън да оправи оградата на полето от двайсет декара“ и „Вторник, рожден ден на Поли“. Прегледах ги бързо, като ги хвърлях зад себе си в кошчето за отпадъци.

Внезапно спрях. На едно от тях със закръгления, разтегнат почерк бе написано името Клифърд Тюдор, а по-долу — телефонен номер и адрес в Брайтън.

— Познаваш ли някого на име Клифърд Тюдор? — попитах Сила.

— Никога не съм го чувала — каза тя, без да ме погледне.

Ако Тюдор бе помолил Бил да язди за него, както ми каза, когато го карах с колата си от Плъмптън към Брайтън, беше напълно естествено Бил да има адреса и името му. Обърнах плика наопаки. Беше изпратен от местен търговец, чието име бе напечатано на горния ляв ъгъл, а пощенската марка носеше клеймо от януари, което означаваше, че Бил едва наскоро бе получил адреса на Тюдор.

Мушнах плика в джоба си и продължих сортирането. След старите пликове минах на картотеката. Имаше събрани стари фотографии и някои листа, на които децата бяха рисували и писали с разкрачени букви, когато са били съвсем малки, книги с адреси, етикети за багаж, една честитка за рожден ден, училищни съобщения и оценки за развитието на децата, бележници с различен размер и формат.

— Би било добре да погледнеш тия неща, Сила — казах.

— Ти ги гледай — отвърна тя, като погледна към писмата с усмивка. — Можеш да ми кажеш кое какво е и после ще ги видя.

Били не бе имал тайни. Бележниците съдържаха ежедневните му разходи, отбелязвани, за да подпомогнат неговия счетоводител при годишните изчисления. Те обхващаха един период от няколко години. Открих най-новия и го разгледах.

Плащания за училището, овес за конете, нова градинска лопата, поправка на предния фар на ягуара в Бристол, подарък за Сила, залог за Адмирал, после следваха празни страници, където нямаше нищо записано.

Погледнах отново последните бележки. Залог за Адмирал. Да спечеля десет лири, бе писал Били. Това бе датата на неговата смърт. Каквото и да е било казано на Бил за падането на Адмирал, той го беше сметнал за шега и се бе помъчил да се убеди в предстоящата победа. Много ми се искаше да узная какво е представлявала въпросната „шега“. Беше казал на Пит, чийто ум бе зает с конете. Не беше споделил със Сила, нито с някой от приятелите си, доколкото можах да разбера. Възможно бе да го е преценил като незначително, след като е разговарял с Пит, и да го е изхвърлил от главата си.