Фаворит

— Доникъде не съм бил близо — отрекох. — Сила преувеличава нещата. И въпреки че идеята е била на чичо Джордж, благодаря ти много за цветята.

— Мисля, че трябваше да изпратя лилии3, а не лалета — подразни ме Кейт.

— Можеш да изпратиш лилии следващия път — казах, като се наслаждавах на бавния й съблазнителен глас.

— Боже милостиви, ще има ли следващ път?

— Така се очертава — казах оптимистично.

— Добре тогава — рече Кейт, — ще направя предварителна заявка на „Интерфлора“ за лилии.

— Обичам те, Кейт — казах.

— Трябва да призная — каза тя с щастлив глас, — че е хубаво да чуваш хората да ти говорят така.

— Хората ли? Кой друг ти е казал? И кога? — попитах, като се страхувах от най-лошото.

— Ами… — последва след къса пауза. — Всъщност Дейн.

— Ох.

— Не бъди ревнив — чух гласа й. — И Дейн е лош като теб. Навъсва се като буреносен облак, като чуе името ти. И двамата сте като децата.

— Да, мадам — признах си аз. — Кога ще се видим отново?

Определихме си дата за обяд в Лондон и преди да сложи слушалката, отново успях да й кажа, че я обичам. Бях на път също да оставя слушалката, когато чух най-неочакван звук по телефона.

Изсмиване. Леко приглушено, но изсмиване.

Знаех, че тя е прекъснала, но рекох в замлъкналата слушалка:

— Задръж така, Кейт, аз… хм… искам да ти прочета нещо… от вестника. Само минута, докато го намеря. Оставих слушалката на масата, преминах тихо през всекидневната и се качих нагоре до спалнята на Сила.

Немирниците бяха тук, събрани във виновна групичка около другия телефонен апарат. Хенри — със слушалка, притисната до ушите; Поли — с глава, долепена до неговата; Уилям — загледан любопитно към тях с отворена уста. Всички бяха с пижами и нощни халати.

— И какво мислите, че правите всъщност? — попитах със строг израз.

— Олеле — каза Хенри и изпусна слушалката в леглото, като че ли внезапно се беше нагорещила.

— Алън! — каза Поли, като се изчерви до кръв.

— Колко дълго подслушвахте? — попитах.

— Всъщност от самото начало — отвърна Поли със засрамено личице.

— Хенри винаги слуша — каза Уилям, горд с брат си.

— Млъкни — сопна му се Хенри.

— Вие, малки негодници!

Уилям изглеждаше засегнат.

— Но Хенри слуша винаги — повтори той. — Подслушва всеки. Просто проверява и това е добре, нали? Хенри винаги проверява, нали Хенри?

— Млъкни, Уилям — каза брат му почервенял и ядосан.

— Значи Хенри проверява, така ли? — казах, като се смръщих срещу него. Хенри сведе поглед, заловен на място, без въобще да се е разкаял.

Приближих до тях, но нарушаването на неприкосновените ми лични тайни внезапно излетя от главата ми. Спрях и помислих.

— Хенри, колко дълго подслушваш хората по телефона? — попитах меко.

Той ме погледна войнствено. Накрая каза:

— От известно време.

— От дни? Седмици? Месеци?

— Години — каза Поли, която отново се съвзе и изглеждаше ядосана.

— Подслушвали ли сте разговори на баща си? — попитах.

— Да, често — каза Хенри.

Млъкнах, като изучавах този буен, интелигентен малчуган. Беше само осемгодишен, но ако знаеше отговорите на въпросите, които се готвех да му задам, би разбрал значението им и това знание щеше да го преследва цял живот. Все пак продължих.

— Дали случайно си чул да говори с човек с подобен глас? — попитах. После преправих гласа си на хрипкав и шептящ и изрекох: — С майор Дейвидсън ли говоря?

— Да — отвърна Хенри без колебание.

— Кога беше това? — попитах, като се мъчех да не показвам обзелото ме вълнение. Бях сигурен, че е подслушал разговора, за който Бил е споменал пред Пит, макар и да не го бе взел на сериозно.

— Когато за последен път подслушах разговор на татко — каза делово Хенри.

— Спомняш ли си какво каза гласът? — попитах, като се стараех да говоря спокойно и мило.

— О, да, това беше шега. Два дни преди татко да се пребие — каза спокойно Хенри. — Тъкмо когато си лягахме, като сега. Телефонът звънна и аз веднага се примъкнах тук и започнах да дебна. Мъжът със смешния глас казваше; „Ще яздите ли Адмирал в събота, майор Дейвидсън?“ А татко отговори, че ще го язди.

Хенри се спря. Чаках го да си припомни. Той присви очи в знак на съсредоточаване и продължи:

— Тогава мъжът със смешния глас каза: „Вие няма да спечелите с Адмирал, майор Дейвидсън.“ Татко само се разсмя, а мъжът допълни: „Ще ви платя петстотин лири стерлинги, ако ми обещаете да не спечелите.“ Тогава татко рече „Вървете по дяволите“ и аз без малко да се изсмея, защото той винаги ми е казвал да не говоря така. После шептящият мъж рече, че той не желаел татко да победи и че Адмирал щял да падне, ако татко не се съгласи да не печели. Тогава баща ми рече; „Вие трябва да сте луд.“ После той затвори телефона и аз побързах да се върна в леглото си, за да не ме спипа, че подслушвам на телефона.

— Каза ли нещо на баща си във връзка с този разговор? — попитах.

— Не — отвърна Хенри откровено. — Това слушане е нещо много опасно. Много трябва да внимаваш, за да не покажеш, че знаеш повече.

— Да, разбирам — кимнах с глава, като се мъчех да не се разсмея.

После видях, че нещо припламва в очите на Хенри, когато значението на думите започна да му се прояснява.