Фаворит

Повторих въпроса си и той рече:

— Какво общо, по дяволите, има това с теб?

Държах много да зная името му и освен това бързах.

Без да чувствам угризения на съвестта, взех поводите на Адмирал и го обърнах така, че шофьорът можеше отблизо да гледа мощната му задница. Новопоявилата се съпротива на моя пленник изчезна моментално. Отвори уста да викне отново.

— Не го прави — казах, — помни, че може да те ритне, ако вдигаш шум. Сега, как ти е името?

— Джон Смит.

— Опитай отново — рекох, като приближих Адмирал със стъпка по-близо.

Таксиджията се предаде напълно, устата му затрепери и на челото му изби пот.

— Блейк — измърмори той.

— Малкото ти име?

— Кории. Това е нещо като прякор — очите му страхливо бягаха между мен и задните крака на Адмирал.

Зададох му няколко въпроса за работата с радиостанцията, като държах коня подръка. Когато научих всичко, което ме интересуваше, развързах юздите от дървото и ги закачих на един клон на два метра встрани, та ако случайно се стъмнеше, конят да не може случайно да настъпи таксиметровия шофьор.

Преди да ги напусна, за последен път предупредих Блейк:

— Не викай за помощ. Първо, никой няма да те чуе тук, а, от друга страна, ще разтревожиш много животното. Той е гладен, което означава нервен, ако смяташ, че така е по-ясно за теб. Ако запищиш за помощ, конят е достатъчно силен, за да скъса юздите и да се нахвърли върху теб. Мълчи си и той ще си стои на мястото. Схвана ли? — Знаех, че ако Адмирал скъса юздите, нямаше да се нахвърли върху мъжа, но Блейк не го знаеше. Той кимна, тялото му се изпъваше от страх и притеснение.

— Няма да те забравя — рекох, — няма да прекараш тук цялата нощ. Не че ме интересуваш толкова, но конят трябва да бъде прибран в конюшнята.

Адмирал беше навел глава към тревата. Потупах го по хълбоците, уверих се, че възлите по тялото на скапания духом шофьор са все така здрави, и бързо си проправих път през храстите към таксито.

Пътният знак беше от съществено значение, защото трябваше да се връщам километри в непозната гориста област, за да го открия. Записах си всички имена и километражи в четирите направления, за да бъда по-сигурен. После влязох в таксито и заех шофьорското място.

Вътре в колата човек можеше да чуе радиото като глас, а не като неясно пращене. Приемникът беше постоянно включен, така че всеки шофьор можеше да чуе всички съобщения и да отговори от таксито до базата и обратното.

— Сид се обажда — чух мъжки глас, — няма и следа от него. Минах около три километра по пътя нагоре по цялото протежение на гората, където се намира. Кълна се, че не е пресичал тук. Движението е доста плътно, за да премине бързо. Сигурен съм, че ще го забележа, ако се опита. Гласът на Сид излизаше от високоговорителя слаб и тънък, като по телефона, и той говореше спокойно, сякаш ставаше дума за загубено куче.

Запалих колата, докато той говореше, преместих лоста на скоростите и се спуснах по шосето в южна посока. Току-що дневната светлина беше почнала да отслабва — половин час здрачаване, после десет минути сумрак. Натиснах с крак газта.

За известно време разговорите по радиото замряха. После някой се обади:

— Трябва да бъде намерен преди мръкване.

Макар че полу се надявах, полу го очаквах, съскащият, лишен от тембър шепот ме накара да се размърдам в седалката си. Сграбчих силно кормилото и мускулите около очите ми се свиха. Гласът беше толкова близко, като че ли опасността отново надвисваше право над мен, и за да се уверя в противното, погледнах наоколо пустата област и назад в огледалото към празния път зад мен.

— Правим всичко, което можем, сър — каза почтително тих глас. — Обикалям вече час нагоре-надолу това проклето шосе. Четири километра нагоре, четири — надолу. Всички паркирани коли в моя сектор са на позиция.

— Колко от вас имат пистолети? — попита шепотът.

— Общо четирима, сър. Бихме могли да осигурим и повече, за да бъдем по-сигурни с него.

За момент настъпи тишина. После съскащият глас рече:

— Имам един, но нямате време, за да дойдете да го вземете. Трябва да се оправяте с това, което ви е подръка.

— Да, сър.

— Внимавайте, всички шофьори. Търсете коня. Стреляйте по коня. Мъжът не трябва да бъде открит с куршуми в тялото. Разбрахте ли?

Няколко гласа хорово потвърдиха.

— Флетчър, повтори нарежданията.

— Веднага щом го видим — започна възпитано шофьорът, — независимо дали между дърветата или на открито, стреляме по коня. Викаме колегите, преследваме и залавяме човека. После го… хм… задържаме, ако е необходимо, вкарваме го в една от колите и чакаме указанията ви.

На половината от тази рецитали на плана за залавянето ми разпознах гласа. Издаде го учтивият начин на говорене. Бях го чул на шосето край Мейдънхед, като ме подлъгваше с измамна любезност в отворения капан; това беше шофьорът на конското фургонче. Флетчър. Запомних името.