Гаснеща жарава

Обръщам му гръб и влизам в къщата. Кожата ми е настръхнала — все още усещам върху себе си наблюдателните му очи.

С Касиан се храним в мълчание. За последно ядем сами. После се опомням и осъзнавам, че всички останали вечери през тази седмица ще бъдат еднакви. Той. И аз. Насаме.

През деня всеки ще тръгне по своя път, ще изпълнява задълженията си, ще общува с другите, ще живее. Но вечерите ни са запазени само за нас. Кожата ми изтръпва, дълбоко под нея се размърдва огънят.

Докато не избягам, естествено.

— Имаш ли планове за утре?

— Ще се виждам със сестра ми — отвръщам съвсем искрено, преди да се усетя, че може би не бива да споменавам името й.

Той кимва, стържейки по чинията със зъбците на вилицата си.

— Може би трябва да дойда с теб…

— Не мисля, че е добра идея — отрязвам го.

Отново кимва бавно, осмисляйки думите ми.

— Добре.

Бодвам парче риба в чинията си. Не искам да се навърта наоколо, докато разказвам на сестра ми за планираното бягство с Уил и докато я увещавам да дойде с нас.

— Засега — додава той.

Вдигам смръщен поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога вечно да се крия от сестра ти. Трябва да уредим отношенията си — обяснява Касиан.

— Смяташ, че е възможно? — питам го, впервайки поглед в него. — Че можеш да оправиш нещата с Тамра?

Той изкривява лице в гримаса, раздвижва се на стола.

— Надявам се. Тя ти е сестра, а аз съм твой…

Пронизвам го с очи. Не го казвай! Не сме такива! Ти не си моят избраник!

— Сега всички сме едно семейство.

Не казвам нищо. Грабвайки чинията, ставам от масата, отивам в кухнята и започвам да мия трескаво чиниите.

Касиан застава до мен. Аз мия, а той подсушава. Работим мълчаливо, влизаме в ритъм. Потръпвам при мисълта, че родителите ми са извършвали същата домакинска работа години наред, застанали точно на това място. Като едно цяло. Свързани.

Само че ние не сме моите родители. Много сме далеч от тях. Не се смеем и не разговаряме. Не споделяме един с друг какво ни се е случило през деня. Аз не го позволявам. От него се излъчва известна тъга, която се настанява дълбоко в мен, смесвайки се с мъката по Уил и мама. Това ме влудява още повече. Не желая да изпитвам и неговите чувства. Имам си достатъчно свои емоции, с които ми се налага да се справям.

Докато вършим домакинската работа, се замислям за утрешния ден. Когато отново ще мога да видя Тамра. Когато ще кроим планове как завинаги да оставим зад гърба си този свят. Свят, който само те ограбва и не ти дава нищо в замяна.

25

Ставам рано и не си правя труда да си приготвям закуска. Когато се измъквам от къщата, от стаята на Касиан не се чува никакъв шум. Хуквам през селището, по почти безлюдните улици. Утринният въздух е плътен като тебеширен прах, неподвижен. Тишината нарушават само оглушителните ми стъпки и тежкото ми дишане.

Бързам по Главната улица и настроението ми се повишава, щом пред погледа ми се появява къщата на Нидия. И точно тогава въодушевлението ми се изпарява.

Сърцето ми спира, когато Корбин се изпречва на пътя ми, изниквайки от нищото. Явно се е крил зад някой плет. Сякаш ме е причаквал, залегнал някъде. Сграбчва ръката ми и ме завлича зад едно от вечнозелените дървета, обточили долната част на Главната улица. Притиска ме към грубата кора и попадам в капана между масивното дърво и тялото му.

— Разкарай си ръцете от мен — просъсквам.

Тялото ми реагира мигновено, инстинктът ми за самосъхранение се обажда. В недрата ми изригва огън, който опарва гърлото ми. Вкус на въглени изпълва устата ми.

— Нека си изясним нещо.

Не го слушам. Не ме интересува какво има да ми каже.

Треса се от ярост и гледам свирепо ръцете му, които още стискат раменете ми. Емоцията ме изгаря.

— Как смееш да ме докосваш? Касиан ще те убие…

— О, колко трогателно. Впечатлен съм. Почти ти повярвах, че с Касиан сте истинска двойка, въпреки цирковете, които играеш.

Полазват ме студени тръпки, които угасяват жарта.

— К-какво имаш предвид?

Корбин се навежда към мен, потърква носа си в бузата ми и рязко вдишва въздух. При допира му се сгърчвам и премигвам.

— Зная истината — прошепва той в ухото ми с грубия си, дрезгав глас. — Ти не си негова. Никога не си била. Винаги си се дърпала от него. Обвързването ви не е променило нищо.

Отварям уста, за да опровергая казаното от него, но не мога. Не мога да изрека думите. Няма как да твърдя, че с Касиан сме влюбени. Да го кажа, когато сърцето ми принадлежи единствено на Уил… Просто не мога. Независимо от последствията. Вместо това само изръмжавам:

— Махни се от мен.

— Щях да го видя в очите ти. Ако той беше част от теб. Но ти си същата. Не си се променила.

Странно, но почти се надявам да е прав.

Очите му проблясват, гледат ме снизходително.

— Още не те е докоснал — добавя той, изкривявайки устни в жестока усмивка. — Което значи, че за нас двамата още има шанс.

Изпръхтявам:

— Ти си луд!

— Продължавай да убеждаваш сама себе си. Само че аз знам истината и скоро всички останали ще я научат. Ако се наложи, сам ще им отворя очите. Ще го докажа. И тогава ще направя онова, което братовчед ми не успя, защото е страхливец.