Ген

По-късно, докато пътуваха към къщи, Доли каза:

— И какво е станало с ембрионите? Васко поклати глава.

— Представа нямам. Не бяха у хлапето.

— Дали не ги е взело момичето? Преди да занесе девара в стаята му?

— Някой определено ги е взел. — Васко въздъхна. — В хотела не я познават, така ли?

— Прегледаха записите от охранителните камери. Не я познават.

— А от университета какво казаха?

— Била е тяхна студентка миналата година. Не се е записала за тази.

— С други думи, е изчезнала.

— Да — каза Доли. — Тя, тъмнокожият здравеняк и ембрионите. Всички липсват.

— Ще ми се да знаех как се връзва всичко това — каза Васко.

— Може и да не се връзва — възрази Доли.

— Няма да е за пръв път — каза Васко.

Напред лъсна неонова реклама на крайпътна кръчма в пустинята. Той отби и спря. Имаше нужда да пийне нещо.

1.

Отдел 48 на Върховния съд в Лос Анжелис се помещаваше в зала с дървена ламперия и огромен герб на щата Калифорния. Залата беше малка и натруфена. Червеникавият килим беше износен и мръсен. Свидетелската банка беше лекьо-сана и издраскана, а една от неоновите лампи не работеше и отделението на съдебните заседатели беше в сянка. Самите съдебни заседатели бяха облечени небрежно, с дънки и по къси ръкави. Столът на съдията проскърцваше всеки път, когато почитаемият Дейвис Пайк се обърнеше към лаптопа си, което правеше кажи-речи непрекъснато. Алекс Бърнет се зачуди дали негова чест не си проверява пощата или борсовите показатели на акциите си.

Като цяло, тази съдебна зала никак не подхождаше на сложен процес, свързан с биотехнологиите, но точно с това се занимаваха тук вече две седмици по делото „Франк М. Бърнет срещу Университета на Калифорния“.

Алекс беше млада, на трийсет и две, адвокат с успешна кариера и младши партньор в правната фирма, за която работеше. Седеше на масата на тъжителите заедно с другите членове на адвокатския екип, нает от баща й, който тъкмо сядаше зад свидетелската банка. Побърза да му се усмихне насърчително, макар да имаше някои съмнения относно представянето му.

Франк Бърнет беше широкоплещест и младееше за възрастта си. Беше на петдесет и една, но изглеждаше в добро здраве и уверен в себе си, докато полагаше клетвата. Алекс знаеше, че енергичният вид на баща й не работи в негова полза. Още повече, че беше натрупал много негативи в общественото съзнание още преди началото на процеса. Екипът за връзки с обществеността на Рик Диел се беше постарал да представи баща й като неблагодарен, алчен и безскрупулен човек. Човек, който подлага крак на научния прогрес. Човек, който не спазва обещанията си, човек, за когото са важни единствено парите.

Всичко това не отговаряше на истината — нещо повече, беше противоположно на истината. Само че нито един репортер не се беше обадил да поиска неговата гледна точка. Нито един. Зад Рик Диел стоеше Джак Уотсън, известният филантроп. Медиите бяха приели, че Уотсън е добрият, следователно нейният баща беше лошият. И веднага щом тази версия на средновековна пиеса се появи в „Ню Йорк Таймс“ (написана от местния им кореспондент, който по принцип следеше развлекателната индустрия), всички запяха в един глас. В „Лос Анжелис Таймс“ излезе голяма статия в същия дух — основната й цел беше да надмине нюйоркския си първообраз в очернянето на баща й. А местните новинарски програми ежедневно сипеха хули върху човека, който искал да спре прогреса в медицината и си позволявал да критикува Калифорнийския университет, това свещено средище на науката и познанието. Половин дузина камери ги следяха по петите, нея и баща й, винаги щом пристъпеха в сградата на съда.

Собствените им усилия да популяризират гледната си точка се оказаха необикновено безуспешни. Медийният съветник, нает от бащай, си разбираше от работата, но не можеше да се мери с добре смазаната и добре финансирана машина на Джак Уотсън.

Разбира се, заседателите бяха видели част от репортажите. Медийното отразяване усложняваше неимоверно задачата на баща й не само да разкаже историята от своя гледна точка, но и да изчисти името си, да противодейства поне отчасти на вредите, нанесени му от пресата преди още да е седнал на свидетелското място.

Един от колегите й стана и започна да задава въпросите си на баща й.

— Господин Бърнет, да се върнем към месец юни преди осем години. С какво се занимавахте по онова време?

— Работех в строителството — с твърд глас каза баща й. — Отговарях за всички заварчици при строежа на газопровода Калгари.

— И кога за пръв път решихте, че може да сте болен?

— Започнах да се будя нощем. Плувнал в пот.

— Поддържали сте температура?

— Така си помислих.

— Отидохте ли на лекар?

— В началото не — каза той. — Реших, че съм хванал грип или нещо такова. Но продължавах да се потя. След месец започнах да се чувствам силно отпаднал. Тогава вече отидох на лекар.

— И какво ви каза лекарят?

— Каза, че имам новообразувание в корема. И ме прати при най-изтъкнатия специалист на Западния бряг. Един професор от медицинския център на Калифорнийския университет в Лос Анжелис.

— Кой беше този специалист?