Генезис

Събитията се развиха светкавично. Адам се извърна и се изправи с едно-единствено движение. Бяха му разрешили да остане с ботушите — непонятна грешка. Последва силен и добре прицелен ритник.

Главата на Арт се отдели от металния торс. Прибели очи. От оголения врат стърчаха жици.

Охраната се втурна в помещението. Събориха Адам на земята с лице към пода. Остро коляно се заби между плешките му. Чу се болезнено стенание.

И най-тъжният момент. Тялото на андроида започна методично да претърсва стаята, ръцете опипваха сляпо за главата. После — пъхнал под мишница откъснатата глава, Арт се изтъркаля навън. Адам не отлепяше очи от сюрреалистичната сцена. Трепереше.

— Изненадан съм — отбеляза изпитващият.

— Защо?

— Трябваше да възпроизведеш стенограмата. Доста е разкрасена.

— Тази случка се споменава в протокола.

— Не е описана реакцията на охраната. Нито търсенето на главата. Към кариера в развлекателната индустрия ли се стремиш?

— Повечето от нас, които познават добре случката — защити се Анаксимандър, — забравят колко странно е всичко в очите на Адам. Опитах се да подчертая необичайното.

— А разкрасяването? Да очакваме ли още?

— Вие може би го окачествявате така. Но не и аз.

Изненадата, изписана по лицата на екзаминаторите, бе нищожна реакция в сравнение с чувствата, обзели Анакс. Противопостави се на комисията. Нямаше представа, откъде се взеха думите. Не можеше да си обясни странното задоволство, което изпита. Комисията очакваше извинение. Напразно. Анаксимандър продължи:

— Следващата част представя идната сутрин. Искате ли да я видите?

Шефът на комисията — все още занемял — кимна.

Сега и краката на Адам бяха оковани с белезници. Между веждите над ожуления му нос се мъдреше тъмна синина. Униформата му бе опръскана с кръв по гърдите. Арт се изтъркаля на сцената през отворената врата. Адам отбягна погледа му.

— Липсвах ли ти? — попита Арт с весел гласец.

— Надявах се, че съм те убил — отвърна Адам.

— Не е толкова лесно.

— Времето е пред мен.

— Не изглеждаш много опасен. Боли ли те?

— Не.

— Не исках да ти причинят болка. Вярваш ли ми?

Адам не отговори.

— Пак старата игра — въздъхна Арт.

— Не е игра.

— А какво е тогава? — гласът на андроида не звучеше враждебно.

— Не разговарям със стени, маси и огради. Не говоря и с машини.

— Дори когато те заприказват?

— За мен това не е разговор.

— Защо?

— Знаеш.

— Не зная.

— Прав си. Не знаеш. Точно това е проблемът. Нищичко не разбираш.

Думите прозвучаха с апломб — сякаш Адам се опитваше да убеди не само андроида.

— Разбирам. Пробвай.

— Може би няма начин да те разоблича. Програмата ти може би е твърде добра.

— Ако програмата ми е твърде добра — разсъди Арт, — какво тогава искаш да разобличиш?

— Като бях малък, една моя приятелка — заразказва Адам — си имаше говореща кукла. Разнасяше я навсякъде. Програмата й беше елементарна. Вземеш ли я, казваше „Здравей“, погалиш ли я по гърба, казваше „Благодаря“. И още няколко фрази, не си ги спомням. Май „Изморена съм“. И два-три въпроса. Попиташ ли я нещо, регистрираше промяната в интонацията и отговаряше напосоки с „да“ и „не“. Момичето обожаваше куклата. Непрекъснато й говореше. Задаваше й безсмислени въпроси и всеки отговор я хвърляше във възторг. Плачеше, когато не й разрешаваха да я вземе със себе си.

— А ти? Ти плака ли, когато ме отведоха? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Опитах се да те убия — припомни му Адам.

— Може би чувството за вина те е посмекчило. И друг път се е случвало.

— Момичето беше малко — това исках да кажа. Порасна. И вече не вярваше на думите на куклата.

— И щом спря да вярва, захвърли куклата ли?

— Даде ми я.

— Значи с мен не ти е за пръв път?

— С друг приятел хванахме заек и натъпкахме червата му в корема на куклата. После я завързахме на релсите. Изчакахме да дойде влака и снимахме. Много се забавлявахме.

— Измисляш си.

— Правилно. Никога не бих наранил кукла.

— Не се ли боиш?

— От какво?

— Че куклата би могла да те нарани? Опита се да ме унищожиш. Може би дълбоко в съзнанието си тая отмъстителност?

— Ти нямаш съзнание. Достатъчно убедителен ли бях?

— Може би изчаквам да заспиш и да те халосам с кирка. Знаеш, че аз не спя. Винаги съм нащрек.

— Отдавна да са ме убили, ако са искали.

— Но ако го направя аз, ще изглежда като нещастен случай. Чудесно решение на малкия им проблем.

— Ако ще ме убиваш — вдигна рамене Адам, — убий ме. Не се притеснявам. Вземи живота ми, ако трябва, но не си мисли, че ще ми отнемеш съзнанието.

Адам изкуцука към далечния край на стаята — бавен и очевидно болезнен процес. Арт поизчака и го последва. Адам въздъхна.

— Не искам да те обидя — подхвана Арт, — но миришеш лошо.

— Нямаш обоняние.

— Няма да те нараня. Не мога. Искаш ли да знаеш защо?

— Не.

— Приеми го като наказание тогава.

— Как би могъл да ме накажеш, щом не би могъл да ме нараниш?