Гибелни пясъци

— Това е работа на предводителя. Нека тибусът те придружи! Той е прочут воин на пустинята, а аз съм чужденец. Човек може да се довери на острия му поглед и когато се върнете, ще ми каже дали съм имал право, или не.

Постигнах целта си. Тибусът заяви, че е готов, а изглежда на кабира му беше все едно кой от нас пръв щеше да попадне в ръцете на туарегите. Двамата тръгнаха на разузнаване. Резултатът ми беше предварително известен: тибусът щеше да бъде пленен, а после туарегите щяха да дойдат, за да нападнат бивака ни.

Отидох при Абрам Бен Сакир, за да го предупредя и подканя заедно с мен да напусне това опасно място. Усилията ми останаха напразни. Той се изсмя на опасенията ми. Зарязах го. Смятах да се погрижа само за себе си, за Камил и за един трети човек — за съществото в тахтиреуаната, защото, ако не ме лъжеха подозренията ми, „ум бент“ щеше да играе важна роля при освобождаването на търговеца.

Втора глава Ужасът на пустинята

Тибусите бяха свалили тахтиреуаната от камилата и я бяха оставили до скалите на едно място, където най-случайно в тях имаше дълбока пукнатина, стигаща до земята. Следи от различни животни, които забелязах от пръв поглед, ми показаха, че пукнатината е проходима. Не биваше открито да се приближавам до носилката, защото тя бе строго охранявана. Всичко, каквото бях намислил, трябваше да стане тайно. Напуснах бивака, после свърнах към външната страна на скалите и вървях покрай тях, докато стигнах до един процеп, в който навлязох. Той продължаваше почти в права посока и беше достатъчно широк, за да се придвижвам напред без особени затруднения. Скоро забелязах, че не съм се излъгал. Това беше същата пукнатина, пред която откъм вътрешната страна на подковата се намираше тахтиреуаната. Никой не бе обърнал внимание на това обстоятелство. Скрит зад един ръб на скалата, аз можех съвсем ясно да виждам носилката.

Върнах се пак в бивака и заедно с Камил изведох нашите ездитни животни извън подковата и ги оставихме зад едни скали така, че ако дойдеха туарегите, да не могат да ги забележат. Вързахме предните им крака, но толкова леко, че в случай на нужда с едно бързо дръпване веднага да развържем въжетата.

— Какво си намислил, сихди? — попита ме Камил.

— Да бягам — отвърнах му. — Но искам да взема и момчето, което са отвлекли и държат затворено в тахтиреуаната. Вероятно е вързано. И тъй, слушай какво ще ти кажа! Смятам, че не след дълго туарегите ще се появят, а преди това няма да е възможно да сложа ръка на момчето. Виждаш ли ей там онази пукнатина? Тя минава през скалата и води до носилката. Сега ще се скрия в нея, а ти ще заобиколиш единия край на подковата и ще навлезеш в пустинята, за да се отдалечиш малко от бивака. Оттам сигурно ще забележиш приближаването на туарегите. Никому няма да казваш кого или какво чакаш! Ала щом ги видиш, че идват, ще вдигнеш тревога и тичешком ще се върнеш тук. Приближаването на враговете ще предизвика голямо объркване, което ще използвам, за да измъкна момчето от тахтиреуаната. Когато дойда с него тук, ти вече ще трябва да си развързал краката на двете животни и ще ме чакаш не при твоята, а при моята камила, защото няма да мога да се кача на високото седло с момчето на ръце, което вероятно ще се съпротивлява. Ще ти го подам на теб да го държиш, докато възседна хеджината, а после ще го вдигнеш нагоре, за да го поема. Тогава и ти ще се качиш на седлото и веднага препускаме. Ако някой те попита къде съм, ще му кажеш, че…

— Сихди, знам какво да му кажа — прекъсна ме той. — Не се безпокой, няма да изгубя присъствие на духа!

Той се отдалечи, а аз отново се промъкнах в процепа, по който вървях, докато стигнах до споменатия ръб на скалата, откъдето добре виждах носилката.

Случайно и Камил се появи в полезрението ми. Видях го как с бавна крачка се отдалечи навътре в пустинята, после спря на едно място и като се обърна с лице на север, зачака. Тъкмо се питах вече колко ли време ще ми се наложи да седя в процепа, когато той изведнъж се обърна и с големи скокове побягна обратно към бивака, като не преставаше да крещи:

— Ездачи, идват много ездачи! Хора, елате бързо и вижте, кои ли са те! Сигурно са туарегите, за които спомена моят сихди!

Всички керванджии изтичаха навън от бивака и тахтиреуаната остана без охрана. Само след секунди се озовах при нея и рязко дръпнах завесите. Предположението ми се потвърди. Видях момченце с тъмен цвят на кожата и черна коса, което бе на около пет години. Бяха го вързали. Освободих го с няколко бързи движения на ножа, после го грабнах, издърпах го навън и бързо се втурнах обратно през процепа в скалите. Зад мен се разнесоха вече викове:

— Туарегите, туарегите! Бързо на камилите!

— Кротувай и не се бой, аз ще те спася! — прошепнах аз на момчето на арабски, защото не владеех езика на туарегите. То или ме разбра, или просто от страх не се помръдна.