Градът на златната сянка

Още един снаряд прелетя над тях и цопна във водата — този път много по-близо. Взривът разлюля кораба и Рени и Уилям се вкопчиха в парапета. Но тя усети, че макар и бавно, корабът започва да набира скорост.

Рени се наведе, присви очи и се втренчи в тъмните дълбини. Сега искрящите сини светлини бяха по-ярки. Сякаш цяло ято от екзотични биолуминесцентни рибки бяха обкръжили кралския шлеп.

Нещо избухна точно под тях. Предният край на шлепа се надигна, сякаш отдолу го буташе някаква гигантска ръка. Рени падна на палубата и се плъзна надолу. Шлепът се килна настрани; после — като живо същество — намери центъра на тежестта си и отново падна върху вълните. Водата, която се надигаше наоколо, също сякаш беше жива и пулсираше със синя светлина.

Беше жива, наелектризирано жива, лъчиста и туптяща, блестящо жива…

Всички звуци — на морето, на кораба и на избухващите снаряди — рязко секнаха. При пълна тишина и синьо сияние те преминаха отвъд.

Първата мисъл на Рени беше, че са хванати в безкраен миг на експлозия, заседнали в мрачното сърце на събитие, което никога няма да свърши. Ярката светлина — сега no-скоро бяла, отколкото синя — беше толкова ослепителна, че трябваше да затвори очи от болка.

Когато след малко внимателно ги отвори, светлината все още не беше изчезнала. Тя осъзна, че това е просто яркосиньо дневно небе. Нощта беше останала зад тях, в Темилун.

Второто нещо, което си помисли, бе, че последният взрив е отнесъл цялата горна част на шлепа. Те продължаваха да се клатят във водата. Брегът, осветен от кристално чиста дневна светлина и покрит със смайващо огромни дървета, високи и дебели колкото небостъргачи, се виждаше съвсем ясно.

Рени осъзна, че стои на колене и че сега се е вкопчила в нещо извито, покрито с влакна и дебело колкото ръката й. Понадигна се, за да погледне нататък, където преди беше останалата част от шлепа — рубката на мостика, кралският апартамент…

Спътниците й лежаха в средата на нещо голямо и плоско, което иначе никак не приличаше на шлеп — нещо ръбесто и набръчкано като огромна модерна скулптура. Под дланта си Рени усети нещо, завито по краищата, твърдо и люспесто като крокодилска кожа.

— !Ксабу? — обади се тя. — Добре ли си?

— Всички оцеляхме — каза той. Все още беше със сима на маймуна. — Но…

Останалата част от изречението беше заглушена от силно тупкане, идващо някъде отгоре. Тя огледа плоската платформа, върху която лежаха, почти назъбените й краища, които се извиваха нагоре над водата, и се сети на какво й прилича онова, на което плаваха. Изобщо не беше лодка, а… листо…

Тупкането ставаше все по-силно и по-силно. Все по-трудно й беше да мисли. Огромните дървета на далечния бряг… тогава значи всичко се връзваше… Значи не ставаше въпрос за някакъв номер, резултат на изкривяване… или заради далечното разстояние… Дали мястото беше твърде голямо, или тя и нейните спътници…

Звукът дрънчеше в ушите й. Рени вдигна поглед и видя, че горе във въздуха се носи нещо, голямо колкото едномоторен самолет. То увисна за миг над тях и вятърът едва не я събори, а после отново се понесе във въздуха, блеснало на яркото-преярко слънце като огледално стъкло.

Беше водно конче.

Джеремая го откри да пребърква шкафчетата в кухнята вероятно за дванайсети път и да търси нещо, което и двамата знаеха, че не е там.

— Господин Сулавейо?

Бащата на Рени дръпна последната вратичка и взе да разбутва консервите с индустриални размери и пакетираните дажби. Работеше с трескава напрегнатост. Когато разчисти една дупка, бръкна вътре чак докато мишницата му опря о предната полица и заопипва в мрака дъното на шкафчето.

— Господин Сулавейо. Джоузеф.

Той се обърна и втренчи зачервените си очи в Джеремая.

— К’во искаш?

— Малко помощ. Седя пред конзолата от часове. Ако ме смениш, ще направя нещо за ядене.

— Не ща да ям. — Дългия Джоузеф отново затърси. След малко изпсува високо, измъкна ръката си и се захвана със следващата полица.

— Добре тогава — няма да ядеш, но аз искам да ям. Във всеки случай там, в тоя резервоар, е твоята дъщеря, а не моята.

Една кутия със соево месо се прекатури на полицата и тупна на пода. Дългия Джоузеф продължи да тършува из шкафчето.

— И хич не ми приказвай за дъщеря ми. Знам кой е в резервоара.

Джеремая Дако изсумтя ядосано и се обърна да си ходи. На вратата се спря.

— Няма да вися там цяла вечност и да се взирам в екраните. Не мога. Не мога повече. И като заспя, никой няма да следи биенето на сърцата им. И никой няма да забележи, ако нещо се обърка.

— Мамка му! — Цяла редица от пластмасови торбички се плъзна по полицата и се катурна. Една се пукна и жълтият като сяра яйчен прах се посипа по цимента. — Мамка му на това място! Мамка му! — Дългия Джоузеф бутна другите торбички, после сграбчи една консерва, вдигна я високо над главата си и я запрати на пода с такава сила, че тя подскочи и чак тогава се кротна до задната стена. Изпод смачкания капак потече струйка сироп. — Що за място е това, по дяволите? — кресна той.