Грей

— Във вторник откриват изложба с фотографии на моя приятел Хосе. В Портланд.

— Е, и? — Пак ли фотографчето?

— Казах, че ще отида. Искаш ли да дойдеш с мен? — Избъбря всичко на един дъх, сякаш няма търпение да каже всичко.

Покана ли е това? Не мога да повярвам. Получавам покани единствено от семейството, от работата и от Елена.

— В колко часа е?

— В седем и половина вечерта.

Това със сигурност влиза в категорията на „повече“. Целувам я по ухото и шепна:

— Добре.

Раменете ѝ се отпускат и тя притиска гърба си към мен.

Струва ми се облекчена и не съм сигурен дали да се смея, или да се дразня. Чак толкова ли съм страшен?

— Много ли се притесняваше да ми кажеш?

— Да. Как разбра?

— Анастейжа, току-що цялото ти тяло отдъхна с облекчение. — Едва успявам да прикрия раздразнението си.

— Да. Защото не може да се каже, че не си ревнив.

Точно така. Ревнив съм. Мисълта, че Ана е с друг… просто ме ужасява. Ама много.

— Ревнив съм. И няма да е зле да не го забравяш никога. Но благодаря, че ме покани. Ще идем с Чарли Танго.

Тя се ухилва и ръцете ми отново се спускат по тялото ѝ, същото тяло, което е отдавала единствено на мен и на никой друг.

— Може ли да те измия? — пита тя.

— Не мисля, че е възможно. — Целувам я по врата и изплаквам гърба ѝ.

— Дали ще мога някога да те докосна? — Гласът ѝ е тих и нежен, но не е в състояние да спре тъмнината, която се надига незнайно откъде и неочаквано стяга гърлото ми.

Не!

Заповядам ѝ да се махне, обхващам дупето на Ана, страхотното дупе, което става единствено за чукане. Тялото ми откликва на първично ниво — воюва с мрака. Имам нужда от нея. Тя ми трябва, за да прогони мрака.

— Сложи ръце на стената, Анастейжа. Ще те чукам — прошепвам, а тя ме поглежда стреснато и се подпира с ръце на плочките. Сграбчвам задника ѝ, отдръпвам я от стената. — Дръж се здраво, Анастейжа — предупреждавам, докато водата плющи по гърба ѝ.

Тя навежда глава и се стяга, а ръцете ми се спускат към срамните ѝ косми. Тя се гърчи, дупето ѝ се трие в члена ми.

И остатъците от страха се стопяват.

— Искаш ли го? — питам, докато пръстите ми я гъделичкат. В отговор тя се гърчи, върти дупе до члена ми и това ме кара да се усмихна. — Кажи — настоявам с напрегнат глас.

— Да. — Съгласието ѝ прорязва плющящата вода и държи тъмнината на мястото ѝ.

О, бебчо!

Тя все още е мокра от одеве — от мен, от себе си — не знам. В този момент благодаря безмълвно на доктор Грийн: никакви презервативи повече. Влизам в Ана бавно и веднага я обладавам.

Увивам я в халат и я целувам звучно.

— Изсуши си косата — нареждам и ѝ подавам сешоара, който не използвам никога. — Гладна ли си?

— Като вълк — признава тя и аз не знам дали говори сериозно, или просто го казва, за да ми достави удоволствие. Наистина съм доволен.

— Браво. И аз. Ще проверя дали госпожа Джоунс е готова с вечерята. Имаш десет минути. Не се обличай. — Целувам я още веднъж и отивам в кухнята.

Гейл мие нещо на мивката. Вдига поглед и аз надничам над рамото ѝ.

— Миди, господин Грей — казва тя и сочи.

Вкусотийка. Паста ала вонголе, една от любимите ми.

— Десет минути? — питам.

— Дванайсет — отвръща тя.

— Става.

Тръгвам към кабинета и тя ме стрелва с поглед. Правя се, че не забелязвам. Виждала ме е без халат и преди, какъв ѝ е проблемът?

Проверявам имейлите и телефона, за да видя дали има новини за Лейла. Няма нищо, но откакто Ана е тук, не чувствам досегашната безнадеждност.

Ана влиза в кухнята заедно с мен, несъмнено привлечена от примамливия аромат на вечерята ни. Когато вижда госпожа Джоунс, стиска здраво халата на врата си.

— Тъкмо навреме — казва Гейл и ни сервира вечерята в две големи купи на плота.

— Сядай — казвам на Ана и ѝ соча единия висок стол. Тревожните ѝ очи се плъзват от мен към госпожа Джоунс.

Ха, тя се притеснява!

„Бебчо, имам персонал. Свиквай“.

— Вино? — предлагам, за да я разсея.

— Да, благодаря — отвръща тя и се настанява. Струва ми се резервирана.

Отварям бутилка „Сансер“ и наливам в две малки чаши.

— В хладилника има сирене, ако искате, господине — казва Гейл и аз кимам. За огромно облекчение на Ана тя излиза. Сядам и аз.

— Наздраве. — Вдигам чаша.

— Наздраве — отговаря Ана и кристалните чаши запяват, когато се чукваме. Тя лапва хапка и мърка от удоволствие. Може пък наистина да е гладна като вълк.

— Ще ми кажеш ли? — пита след миг.

— Какво да ти кажа? — Госпожа Джоунс е надминала себе си. Пастата е великолепна.

— Какво казах насън.

Клатя глава.

— Яж. Нали знаеш, че обичам да те гледам как се храниш?

Тя се цупи престорено.

— Голям си перверзник!

О, бебчо, представа нямаш! В този момент ми хрумва нещо. Дали тази вечер да не пробваме нови неща в стаята с играчките? Нещо забавно.

— Разкажи ми за приятеля си — казвам.

— Кой приятел?

— Фотографът. — Говоря небрежно, но тя ме поглежда намръщено.

— Запознахме се първия ден в колежа. Той учеше инженерство, но страстта му беше фотографията.

— И?

— Това е.

Уклончивият ѝ отговор ме дразни.

— Нищо друго ли няма?

Тя отмята коса през рамо.