Грей

— Възможно е. Зависи каква ще е реакцията ти. — Тя е предпазлива и същевременно развеселена.

— Каквато е била винаги. — Ако тя ми позволи…

— Е…

— Да?

— Искаш да ме пляскаш сега?

— Да. И ще го направя.

— Дали, господин Грей? — Тя скръства ръце и вирва предизвикателно брадичка.

— И мислиш ли, че ще ме спреш?

— Ако изобщо успееш да ме хванеш.

Усмихва се кокетно и това се отразява на члена ми.

Тя иска да си играе.

Смъквам се от високия стол и я наблюдавам внимателно.

— Така ли мислите, госпожице Стийл?

Въздухът между нас почти пропуква от напрежение.

Накъде ли ще хукне?

Тя не откъсва очи от моите, тръпне от вълнение. Зъбите ѝ са се впили в долната ѝ устна.

— И пак си захапала устната си.

Нарочно ли го прави? Пристъпвам наляво.

— Не можеш да го направиш — дразни ме тя. — Та ти самият си въртиш очите. — И също пристъпва наляво.

— Така е, но с тази игра, която ти започна, вдигна доста високо летвата на вълнението.

— Аз съм доста бърза, знаеш, нали? — смее се тя.

— И аз.

Как е възможно да прави всичко толкова вълнуващо?

— Ще свършиш ли тихо?

— Кога съм свършвала тихо и спокойно? — ухилва се тя и захапва стръвта.

— Какво имате предвид, госпожице Стийл? — Обикалям след нея островчето на кухнята. — Ще съм по-лош, ако се наложи да те гоня, а знаеш, че ще те хвана.

— В случай че успееш да ме хванеш, Крисчън. А точно в този момент нямам никакво намерение да ти позволя да ме хванеш.

Тя сериозно ли говори?

— Анастейжа, може да паднеш и да се удариш. А това е нарушаване на правило номер седем след поправките номер шест.

— Със или без правила, аз съм в опасност от мига, в който ви срещнах, господин Грей.

— Така е.

Може би това не е игра. Тя да не би да се опитва да ми каже нещо? Колебае се и аз правя внезапно движение, за да я хвана. Тя писва и се втурва около островчето, към сравнително безопасното място от другата страна на масата за храна. Разтворила е устни, гледа ме и дръзко, и предпазливо. Халатът се разтваря и се плъзва по едното ѝ рамо. Изглежда страхотно. Просто е невероятна.

Пристъпвам бавно към нея и тя се отдръпва.

— Със сигурност умееш да отвлечеш вниманието на един мъж, Анастейжа.

— Целта ни е да задоволяваме господин Грей. Да ти отвлека вниманието от какво?

— От живота, от вселената. — От бивши подчинени, които са изчезнали. От работата. От нашето споразумение. От всичко.

— Изглеждаше така напрегнат, докато свиреше.

Не се отказва. Спирам и скръствам ръце, преценявам отново стратегията си.

— Това може да продължи цял ден, бебчо, но накрая ще те хвана и ще стане по-лошо.

— Не, няма да ме хванеш — заявява тя убедено.

Мръщя се.

— Да не би да не искаш да те хвана?

— Позна. Не искам. Усещането ми към наказанията е същото като твоето към докосването на гърдите ти.

Най-неочаквано тъмнината в мен се надига, плъзва по кожата ми и оставя ледена пътека от отчаяние след себе си.

Не. Не. Не мога да понасям да ме докосват. Никога.

— Наистина ли се чувстваш така? — Все едно ме е докоснала и ноктите ѝ оставят бели следи по гърдите ми.

Тя примигва няколко пъти, преценява реакцията ми и когато започва да говори, гласът ѝ е съвсем тих.

— Не, не чак в такава степен, но предполагам имаш вече някаква представа.

Напрегната е.

Виж ти! Това хвърля нова светлина върху отношенията ни.

— Така ли? — прошепвам, защото не знам какво друго да кажа.

Тя си поема дълбоко дъх, пристъпва към мен и когато застава пред мен, вдига очи и те горят от очакване.

— Толкова много ли мразиш това? — прошепвам.

Това е. Напълно несъвместими сме.

Не, не го вярвам.

— Е, не чак толкова — признава тя и аз изпитвам облекчение. — Не — продължава Ана. — Вярно, не ми харесва, но не мога да кажа, че го мразя чак толкова много.

— Но снощи в стаята… ти…

— Правя го за теб, Крисчън. Защото ти се нуждаеш от това. Аз не се нуждая. А и ти не ме нарани. Това беше съвсем различно и аз напълно ти се доверявам. Но когато искаш да ме наказваш, започвам да се тревожа, че ще ме нараниш.

„Мама му стара, кажи ѝ!

Сега е моментът да ѝ кажеш, Грей“.

— Искам да те наранявам, но не извън границите на нещо, което не можеш да понесеш.

— Защо?

— Имам нужда от това — прошепвам. — Не, не мога да ти кажа.

— Не можеш или не искаш?

— Не искам.

— Значи знаеш защо.

— Да.

— Но не искаш да ми кажеш?

— Ако ти кажа, ще избягаш с писъци от тази стая и от мен. И никога няма да пожелаеш да се върнеш. Не мога да рискувам, Анастейжа.

— Значи искаш да остана.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да понеса да те загубя.

Не мога да понеса разстоянието между нас. Сграбчвам я, за да не ѝ позволя да избяга, и я привличам в прегръдката си, устните ми търсят нейните. Тя откликва на нуждите ми, устните ѝ се оставят на моите, целува ме със същата страст, надежда и копнеж. Надвисналата тъмнина се отдръпва и откривам спокойствие.

— Не ме оставяй — шепна до устните ѝ. — В съня си каза, че няма да ме оставиш, молеше ме да не те оставя.

— Аз не искам да си отивам — отвръща тя, но очите ѝ търсят моите, търсят отговор. Аз съм разкрит — грозна, разкъсана душа на показ.

— Покажи ми — шепне тя.

Не знам какво има предвид.

— Да ти покажа?

— Покажи ми колко силно боли.