i 6bbe1fb40ba7fe1e

- Ще правя каквото си искам, - крещеше тя. – Не съм ти робиня.

- Ти си ми дъщеря, - каза той със спокоен, и същевременно снизходителен глас. - Въпреки

че понякога ми се иска да не беше.

Ауч. И двете с Лиса останахме шокирани.

- Тогава защо ме караш да стоя в тази адска дупка? Нека се върна в Двореца!

- И да продължиш да ме излагаш? Едва успяхме да се измъкнем, без да бъде накърнена

репутацията на семейството ни – е, почти без да бъде. Няма начин да те изпратя там сама и

да те оставя да правиш бог знае какво.

- Тогава ме изпрати при мама! Шверцария сигурно е по–хубаво място от това.

Последва кратка пауза.

- Майка ти е... заета.

- О, идеално, - каза Ейвъри саркастично. – Това е учтивия начин да ми кажеш, че тя не ме

иска. Не се изненадвам. Аз просто се намесвам във връзката й с озни тип, с който спи.

- Ейвъри! – гласът му кънтеше силно и гневно. Лиса подскочи и отстъпи. – Разговорът

приключи. Върни се в стаята си и изтрезнявай, преди някой да те види. Ще се видим на

закуска и очаквам да се държиш почтително. Ще имаме важни посетители.

- Да, и Бог знае, че трябва да се държим на ниво.

- Върви в стаята си, - повтори той. – Преди да повикам Саймън и тогава той ще те завлече

дотам.

- Да, сър, - тя се усмихна престорено. – Веднага, сър. Както наредите, сър.

Той тръшна вратата. Лиса, притаила се зад ъгъла, не можешеда повярва, че той наговори

тези неща на собствената си дъщеря. За кратко всичко притихна. Лиса чу звука от

приближаващите стъпки. Внезапно Ейвъри зави и спря точно пред Лиса, така че двете

успяхме да я видим добре за пръв път. Ейвъри носеше тясна къса рокля, ушита от някакъв

син плат, който блестеше в сребристо. Дългата й коса се вееше свободно, а стичащите се

от синьо–сивите й очи сълзи бяха съсипали тежкия грим, който носеше. Бързо покри очите

си с ръка, очевидно засрамена, че я бяха видяли в този вид.

- Е, - каза тя равно. – Предполагам, че дочу семейната ни драма.

Лиса се почувства много засрамена, заловена на шпионира.

- Аз, аз съжалявам. Нямах намерение. Просто минавах...

Ейвъри се изсмя грубо.

- Не мисля, че има значение. Вероятно всички в сградата са ни чули.

- Съжалявам, - повтори Лиса.

- Недей. Не си сторила нищо нередно.

- Не.. имам предвид, съжалявам, че той... сещаш се, че ти наговори всичко това.

- Част от преструвката, че сме „добро” семейство. Всеки има кирливи ризи. – Ейвъри

кръстоса ръце и се облегна на стената. Дори разстроена и объркана, изглеждаше красива. –

Господи, понякога го мразя. Не се обиждай, но това място е отвратително скучно. Намерих

няколко студенти второкурсници, с които да се мотая тази вечер..., но и те се оказаха доста

скучни. Единственото забавно нещо, което притежаваха, беше бирата.

- Защо... защо баща ти те доведе тук? – попита Лиа. – Защо не си... в колеж, например?

Ейвъри се изсмя.

- Не ми вярва много. Когато бяхме в Двореца, се забърках с един готин тип, който

работеше там – без потекло, разбира се. Баща ми откачи, страхувайки се, че хората ще

разберат. И когато получи работата тук, ме домъкна, за да ме наглежда – и да ме измъчва.

Мисля, че се страхува да не избягам с някой човек, ако отида в колеж. – Тя въздъхна. –

Кълна се в Бог, че ако Рийд не беше тук, щях да избягам.

Дълго време Лиса мълча. Отклоняваше се от пътя си, стараейки се да избегне Ейвъри. С

всичките заповеди, които напоследък кралицата бе дала на Лиса, това изглежда беше

единственият начин тя да се бори и да не позволи да я контролират. Но сега се чудеше

дали не е грешала по отношение на Ейвъри.

Ейвъри не изглеждаше като шпионин на Татяна. Не изглеждаше като някой, който ще се

опита да направи от Лиса идеалната кралска особа. По–скоро Ейвъри приличаше на

тъжно, наранено момиче, чийто свят се върти неконтролируемо. Някое, което напоследък е

получило също толкова много заповеди, колкото и самата Лиса.

Лиса пое дълбоко дъх и думите се изляха от устата й като поток.

- Искаш ли утре да обядваш с мен и Кристиан? Никой няма да има нищо против, ако се

присъединиш за обяд. Но не мога да ти обещая, че ще е толкова вълнуващо, колкото ти се

иска.

Ейвъри отново се усмихна, този път с по – малко горчивина.

- Е, плановете ми бяха да се напия сама в стаята си. – Тя извади от чантата си бутилка с

нещо, което приличаше на уиски. – Да се направя сама на глупачка.

Лиса не беше съвсем сигурна какъв отговор получи.

- Значи... ще се видим на обяд?

Ейвъри се поколеба. Бавно, лек проблясък на надежда и интерес се появи на лицето й.

Лиса се концентрира и опита да види аурата й. Отначало се затрудни, вероятно защото бе

уморена след тренировките с Ейдриън вечерта. Но когато най–накрая успя да надзърне

към аурата на Ейвъри, видя смесица от цветове: зелено, синьо и златисто. Не беше

изключителна. За миг озарена в червено, както често се случва, когато хората са

разстроени. Но буквално пред очите на Лиса червеното избледня.

- Да, - най–накрая каза Ейвъри. – Би било чудесно.

- Мисля, че за днес ни стига.

На другия край на света, гласът на Сидни ме откъсна от мислите на Лиса. Не знаех колко

дълго бленувах, но Сидни бе отбила от главния път и караше към малък град, който