i 6bbe1fb40ba7fe1e

като за императорски бал. И цялото място изглеждаше древно, като от старите дни на

Русия – със стени от слонова кост, покрити с инкрустации от злато. Напомняше ми доста

на Зимния Палат – една кралска резиденция, останала още от времето, когато руснаците са

били под римско владичество. Бях го посетила още с пристигането си в Санкт Петербург.

В Найтингейл изкусно изработени свещници, в които пламтяха истински свещи,

проблясваха в тъмнината, осветявайки златния декор, така че дори и на оскъдното

осветление всичко блещукаше. Имаше огромна трапезария с маси, обвити в драперии от

кадифе, зала за отдих и бар, около който да завържеш познанство. По-късно вечерта може

би дори някоя банда щеше да се настани там, а двойките – да се запътят към дансинга.

Не бях стъпвала в клуба, макар да бях в Санкт Петербург вече от цели две седмици. Бях

достатъчно арогантна, за да си въобразя, че мога да намеря някой морой, който директно

да ме упъти към родния град на Дмитрий в Сибир. Тъй като нямах никакви указания къде

е отишъл Дмитрий, след като е потеглил натам, най-добрият начин да се приближа до него

беше да тръгна към родния му град. Само че не знаех къде точно се намира – ето защо

търсех някой морой, който да ми помогне. Имаше доста дампирски градове и селища в

Русия, но почти никакви в Сибир, което ме наведе на мисълта, че местните морои щяха да

знаят местонахождението на града. За съжаление се оказа, че мороите, живеещи в

човешки градове, се криеха изключително успешно. Проверих всички скривалища, които

ми изглеждаха подходящи, ала не се натъкнах на николко – останах с празни ръце. А без

мороите нямах и отговори.

И така, бях започнала да се навъртам около Найтингейл – а това не беше лесно. Напротив, за едно 18-годишно момиче си беше истинско предизвикателство да се слее с тълпата в

един от най-елитните клубове в страната. Скоро открих, че скъпите дрехи и достатъчно

големите бакшиши ми помогнаха доста в намерението ми. Обслужващият персонал вече

ме познаваше и макар да усещаха, че в мен има нещо странно, винаги бяха любезни и ми

даваха ъгловата маса, която исках всеки път. Може би си мислеха, че съм дъщеря на някоя

важна клечка или на политик. Независимо от миналото си, имах парите, позволяващи ми

да прекарвам времето си там, а това бе всичко, което ги интересуваше. И въпреки това

първите няколко вечери бяха обезкуражаващи. Найтингейл може би беше идеалното място

за среща на мороите, но там гъмжеше и от хора. Отначало сякаш това бяха единствените

посетители на клуба. Тълпите ставаха все по-гъсти с напредването на нощта и

разглеждайки хората по масите, както и тези на бара, не открих нито един морой. Най-

забележителното нещо, което бях успяла да зърна, бе една жена с дълга, платинено руса

коса, запътила се към едно от сепаретата, заедно с приятелска компания. За секунда

сърцето ми сякаш спря. Жената бе обърната с гръб към мен, но приличаше толкова много

на Лиса, че за момент се паникьосах, че някой ме е проследил. Странното в случая обаче

беше, че не знаех дали да съм развълнувана или ужасена. Лиса ми липсваше толкова много

и в същото време не исках да се замесва в това мое опасно начинание. Тогава жената се

обърна. Не беше Лиса. Не беше дори морой, а просто човек. Постепенно дишането ми се

успокои. Най-накрая, след седмица и нещо, забелязах една женска група от морои, идваща

за късен обяд. Придружаваха ги двама пазители – мъж и жена, които тихо седяха на

масата, изпълнявайки задълженията си, докато те се смееха и говореха над чашите с

шампанско. Да избегна пазителите им щеше да бъде най-трудната точка от задачата. За

тези, които знаеха какво търсят, мороите бяха лесно забележими – бледи и доста слаби.

Също така имаха доста странен начин на усмивка – криеха кучешките си зъби с устни.

Дампирите, с човешка кръв – те изглеждаха съвсем нормални.

Така изглеждах и аз за нетренираното човешко око. Бях с нормална височина и докато

мороите имаха нереални, прилични на модели тела, моето беше добре оформено, с

извивки на правилните места. Генетичните белези, които бях наследила от моя непознат

баща турчин, както и доста време, прекарано под лъчите на слънцето, ме бяха дарили с лек

бронзов тен, който пасваше идеално с тъмната ми, почти черна коса и точно толкова

мрачни очи. Но тези, които бяха отгледани в света на мороите, можеха да ме разпознаят

като дампир след близо наблюдение. Не съм сигурна точно защо – може би просто

инстинкт, който ги привличаше към нас, разпознавайки смесицата от моройска кръв.

Независимо от всичко това, беше си наложително да изглеждам като човек за тези

пазители, за да не ги накарам да вдигнат гарда. Седнах в моя ъгъл на другия край на

стаята, хапвайки разсеяно хайвер и четейки книга. За да бъдем точни, смятах, че хайверът

е отвратителен, но цяла Русия просто гъмжеше от него, особено в по-елитните места. Това

и „борщ” – някакъв странен вид супа. Почти никога не довършвах порцията си в

Найтингейл и обикновено се отбивах до МакДоналдс на връщане, макар че дори и този

вид ресторанти бяха по-различни в Русия. При все това всяко момиче трябва да яде, нали?