i 6bbe1fb40ba7fe1e

бойна травма. Следващият въпрос на Мия напълно шокира Лиса.

- Защо не тръгна с нея?

- Какво? - заекна Лиса. - Защо да го правя? Роуз напусна. Няма начин да го направя.

- Да, предполагам. - Мия стана несигурна. - Вие двете просто сте толкова близки - дори без

връзката. Допускам, че ще се последвате една друга до края на земята и ще разберете

причините после.

Животът на Мия беше минал през такъв катаклизъм, че приемаше подобни неща лично.

Онзи странен, променлив гняв, който чувствах в Лиса толкова често, изведнъж повдигна

глава и се обърна към Мия.

- Да, е, ако бяхме толкова близки, тогава изглежда, че тя нямаше да напусне на първо

място. Тя е егоистът, не аз.

Думите ме прободоха и очевидно шокираха Мия. Тя си имаше свой собствен темперамент,

ала това я натъжи и тя просто вдигна ръцете си в извинителен жест. Наистина беше

променена.

- Извинявай. Не се опитвах да те обвинявам за нищо.

Лиса не каза нищо повече. След моето заминаване Лиса се обвиняваше за много неща. Тя

превърташе отново и отново неща, които можеше да направи за мен преди и след атаката, неща, които можеха и да ме накарат да остана. Но аз никога не я накарах да дойде с мен и

разкритието я удари като плесница в лицето. Думите на Мия я накараха да се чувства

виновна и ядосана едновременно - и не беше сигурна на кого беше ядосана: на мен или на

себе си.

- Зная за какво си мислиш, - каза Ейдриън няколко минути по-късно, щом Мия отведе

Джил и обеща да се срещне с нея по-късно.

- Ти какво, четеш мисли ли? - попита Лиса.

- Не ми се налага. Изписано е по цялото ти лице. Роуз никога нямаше да ти позволи да

тръгнеш с нея, затова спри да се измъчваш за това.

Влязоха в кралската гостна, която бе също толкова луксозна и разкошна, колкото и когато

аз бях оставала там.

- Не знаеш това. Можех да я разубедя.

- Не, - рече Ейдирън остро. - Нямаше да можеш. Сериозен съм, не си давай още едно

нещо, за което да се депресираш.

- Хей, кой казва, че съм депресирана? Както вече казах, тя ме изостави.

Ейдриън бе изненадан. След заминването ми Лиса беше по-тъжна. Понякога беше ядосана

от решението ми, но нито Ейдирън, нито аз бяхме виждали толкова сила от нея. Черни

чувства се настаниха вътре в сърцето й.

- Мислех, че ще разбереш, - каза Ейдриън с малко объркано намръщване. - Мислех, че

каза, че ти...

Изведнъж Ейвъри се намеси, дарявайки Ейдриън с остър поглед.

- Хей, хей. Остави я намира, а? Ще се видим на приема.

Беше дошло време групите да се разделят, момичетата отиваха в една част в жилището, а

момчетата в друга. Ейдриън изглеждаше така, сякаш искаше да каже още много, но вместо

това кимна и си тръгна с Рийд и няколко пазителя. Ейвъри уви нежно и внимателно ръка

около Лиса, докато тя гледаше кръвшнишки след отстъпващата фигура на Ейдриън.

- Добре ли си? - обикновено засмяното лице на Ейвъри бе тревожно. Загледа се в Лиса по

същия начин, по който в сериозните моменти Ейдриън се заглеждаше в мен.

- Предполагам. Не знам.

- Не се наказвай за това какво си могла или какво е трябвало да направиш. Миналото го

няма. Продължи в бъдещето.

Сърцето на Лиса все още беше натежало, настроението й бе по-мрачно отколкото преди.

Успя да се усмихне леко.

- Мисля, че това е най-умното нещо, което си казвала.

- Зная! Можеш ли да повярваш? Мислиш ли, че ще впечатля Ейдриън?

Те се разсмяха и все пак, въпреки жизнерадостния си външен вид, Лиса още бе жегната от

коментарите на Мия. Те разгневиха Лиса по начин, по който тя не смяташе, че беше

възможен. Нещото, което я притесняваше най-много не беше мисълта, че ако дойде с мен

ще ме пази от неприятности. Не. Нейното най-голямо притеснение бе това, че не беше

помислила да тръгне с мен. Аз бях най-добрата й приятелка. Докато тя знаеше това

трябваше да е непосредствената й рекация спрямо заминаването ми. Не беше станало така

и Лиса се измъчваше повече от обикновено. Вината бе всепоглъщаща и понякога можеше

да я промени в гняв, за да притъпи болката. Не помогна особено.

Обаче настроението й не се подобри с напредването на вечерта. Не след дълго, след като

групата бе пристигнала, кралицата проведе малък прием за всички посетители, които бяха

дошли в Двореца. Лиса бързо бе установила, че кралицата винаги правеше парти. В един

друг момент от живота си, Лиса щеше да го приеме за забавно. Вече не го правеше, поне

не и когато се опреше до подобни партита. Но да държи тъмните си чувства заключени,

Лиса се справяше добре в ролята си на доброто кралско момиче. Кралицата изглеждаше

доволна, че Лиса имаше "подходящ" кралски приятел и беше еднакво доволна, когато Лиса

впечатли другите кралски величия и сановници, на които бе представена. В един момент

обаче решението на Лиса почти се обърка.

- Преди да си тръгнеш, - каза Татяна, - трябва да погледнем за пазителите ти.

Тя и Лиса стояха заедно с група от поклонници и служители, които спазваха почтена

дистанция. Лиса се бе втренчила безизразно в балончетата на недокоснатото й вино и

погледна очаквателно.

- Пазители, ваше величество?

- Е, няма деликатен начин, по който да кажа това, но сега, за добро или за лошо, ти си без