i 6bbe1fb40ba7fe1e

етаж. Входът беше засводен с таван със сложен полилей, който правеше онези, които бях

виждала да изглеждат нищожни. Пред нас стоеше богато украсена двойна врата с цветно

стъкло. Другото, което също стоеше пред нас, беше един стригой, седнал на стол и явно

беше охрана. Близо до него имаше панел, вграден в стената, с бутони и святкащи светлини.

Модерна охранителна система, вградена между тази старинна очарователност. Стойката

му настръхна, когато приближихме, и първо си помислих, че е нормален охранителен

инстинкт – докато не видях лицето му. Това беше стригоят, който бях измъчвала първата

нощ в Новосибир, онзи, който изпратих да каже на Дмитрий, че го търся. Устните му се

извиха леко, когато погледът му срещна моя.

- Роуз Хатауей, - каза стригоят. - Спомням си името ти – точно както ми каза.

Не каза повече от това, но аз хванах по–силно ръката на Дмитрий, когато минавахме

покрай него. Стригоят не ме изпусна от поглед, докато не излязохме навън и не затворихме

вратата.

- Той иска да ме убие, - казах на Дмитрий.

- Всички стригои искат да те убият, - отговори Дмитрий.

- Той наистина го иска..., аз го измъчвах.

- Зная. Той изпадна в немилост оттогава и изгуби част от статуса си тук.

- Това не ме кара да се чувствам по–добре.

Дмитрий изглеждаше спокоен.

- Марлен не е някой, за който трябва да се тревожиш. Това, че си се преборила с него само

доказа на Галина, че си добро допълнение тук

Той е под теб.

Това не ме успокои особено. Създавах си прекалено много лични врагове стригои, но все

пак не можех и да очаквам да си създавам стригои приятели.

Не беше нощно време, разбира се. Иначе Дмитрий не би ме извел. Фоайето ме накара да

мисля, че сме в предната част на къщата, но просторните градини, които ни заобикаляха

ме накараха да се зачудя дали не сме в задния двор. Или може би цялата къща беше

заобиколена от такава зеленина. Бяхме заобиколени от лабиринт от жив плет, изрязан в

красиви детайли. Вътре в лабиринта имаше малки дворчета, декорирани с фонтани и

статуи. И навсякъде имаше цветя и още цветя. Въздухът беше натежал от аромата им и аз

осъзнах, че някой си е навлякъл голям проблем, за да намери такива, които цъфтят през

нощта. Единственият сорт, който веднага разпознах бе жасминът. Дългите му, бели

листенца се изкачваха по дървена решетка и статуи в лабиринта.

Вървяхме в мълчание известно време и аз открих, че съм се загубила в романтиката на

всичко това. През цялото време, в което с Дмитрий бяхме заедно в училището, се

страхувах от това как ще жонглираме с връзката и с дълга си. Момент като този, да ходим в

градина в пролетна нощ, със звезди на небето, ми бе изглеждал налудничава, дори и да си

го помисля. Дори и без стълбите, твърде многото ходене ме изтощи. Спрях се и въздъхнах.

- Изморена съм, - казах аз.

Дмитрий също спря и ми помогна да седна. Тревата беше суха и гъделичкаше кожата ми.

Легнах на нея и момент по-късно той се присъедини към мен. Имах зловещ момент на де

жа вю, виждах отново момента, в който правихме снежни ангели.

- Това е невероятно, - казах аз, взирайки се в небето. Беше чисто, без никакви облаци. - На

теб как ти се струва?

- Хм?

- Има достатъчно светлина, за да виждам ясно, но все още е неясно в сравнение с деня.

Очите ти са по–добри от моите. Какво виждаш?

- За мен е светло като ден. - Когато не отговорих той допълни. - Може да е така и за теб.

Опитах се да си го представя. Щяха ли сенките да бъдат така мистериозни? Щяха ли

луната и звездите да блестят така ярко?

- Не знам. Тъмнината ми харесва по някакъв начин.

- Само защото не си виждала нищо по–добро.

Въздъхнах.

- Тогава продължавай да ми разказваш.

Той се обърна към мен и отмести косата от лицето ми.

- Роуз, това ме подлудява. Уморих се от това чакане. Искам да сме заедно. Не ти ли харесва

това? Това, което имаме? Може да бъде още по–добре.

Думите му звучаха романтично, но не и тонът, с който ги изричаше.

Това ми харесваше. Обичах мъглата в която живея, мъглата, в която всички тревоги

изчезваха. Обичах да бъда близо до него, обичах начинът, по който ме целуваше и ми

казваше, че ме иска...

- Защо? - Попитах аз.

- Защо какво? - Звучеше озадачен, нещо, което дотогава не бях чувала у стригой.

- Защо ме искаш?

Нямах представа защо го попитах. Явно и той не знаеше.

- Защо не бих те искал?

Отговори толкова ясно, сякаш това беше най–глупавият въпрос на света. И вероятно беше

така, осъзнах аз, и все пак... Някак си очаквах друг отговор.

Точво тогава стомахът ми се сви. С цялото време, което бях прекарала с Дмитрий, бях

успяла да се отърва от отвращението си към стригоите. Въпреки това, появата на друг

стригой го увеличаваше. Почувствах го, когато бях около Нейтън, почувствах го и сега.

Изправих се, Дмитрий направи същото, почти по едно и също време. Той по–скоро беше

предупреден от свръх слуха си.

Тъмна сянка се надвеси над нас, закриваше звездите. Беше жена и Дмитрий се изправи. Аз

останах там, където бях, на земята.

Тя беше поразително красива, по силен и ужасяващ начин. Структурата й беше подобна на