i 6bbe1fb40ba7fe1e

Гласът му беше ужасяващ, а погледът, който ми хвърляше... ами, изплаши ме почти повече

от този на Нейтън. Той се протегна напред и ме изправи на крака.

- Ако току-що те бяха убили щеше да е по твоя вина, - каза той. Пръстите му се впиха в

китката ми и той ме разтресе. - Имаш шанс да бъдеш безсмъртна, да имаш невероятна

сила! А си прекалено сляпа и инатлива, за да го видиш.

Преглътнах сълзите си и изтрих очи с опакото на свободната си ръка. Без съмнение

развалях грима, който толкова старателно бях слагала. Сърцето ми щеше да изскочи от

гърдите ми, толкова бях уплашена. Очаквах гняв и заплахи от Нейтън, не и от Дмитрий.

Забравила си, че той е стригой, прошепна нещо в ума ми. Бях прекарала достатъчно дълго

без ухапване и имах достатъчно адреналин, за да осъзная, че заядливият ми глас говореше

по-силно, отколкото го беше правил скоро. Дмитрий каза, че бях слаба, защото не бях

стригой, но имаше и нещо друго. Бях слаба и бях подчинена от Нейтън и Инна, защото бях

пристрастена, защото живеех живот на блажено невежество, което вземаше своето от

тялото и ума ми. Тази мисъл беше тревожна и аз едва се крепях на нея. Копнежът ми за

вампирски ендорфини пламна и две разногласия си противоречаха в ума ми.

Имах достатъчно здрав разум да не изкажа нито една от тези мисли. Вместо това опитах с

нещо, което би успокоило Дмитрий.

- Не мисля, че бих била по-силна от Нейтън, дори и да бях пробудена.

Той прокара ръка през косата ми, студеният му глас беше умислен. Изглежда се

успокояваше, но очите му все още бяха ядосани и нетърпеливи.

- Може би отначало не, но силата на тялото ти и волята ти се каляват след промяната. Той

не е много по-стар от някой от нас двамата, недостатъчно, за да има очевидна разлика и

точно затова продължава да се предава, когато се бием.

- Защо ти продължаваш да се предаваш?

Усетих как тялото му се скова и осъзнах, че въпросът ми може да бъде разбран като

жестока критика на силата му. Преглътнах, страхът ми се завърна. Той не беше пуснал

китката ми и започваше да ме боли.

- Защото той е прав за едно нещо, - рече Дмитрий твърдо. - Убийството му ще ни навлече

гнева на Галина. А това е нещо, което не мога да си позволя. Все още.

- Преди каза, че ти... че ние... трябва да я убием.

- Да, и веднъж щом го направим ще бъде лесно да установим контрол над авоарите и

организацията й.

- Каква точно е нейната организация? - Ако продължавах да го разсейвам, ядът може би

щеше си отиде. Чудовището може би щеше си отиде.

Той сви рамене.

- Всякакви неща. Това имущество не е купено без усилие.

- Усилие, което е нелегално и наранява хора?

- Има ли значение?

Не си направих труда да отговарям.

- Но Галина е била твой учител. Наистина ли можеш да я убиеш? И нямам предвид

физически... имам предвид, не те ли притеснява? - Той размисли.

- Казах ти преди. Става въпрос за сила и слабост. Плячка и хищник. Ако можем да я

свалим, а аз не се съмнявам, че можем, тогава тя е плячката. Край на историята.

Потреперих. Беше толкова суров, толкова студен и страшен начин да видш света. Дмитрий

освободи китката ми и вълна на облекчение мина през мен. С треперещи крака се върнах

назад и седнах на дивана. За секунда се уплаших, че ще ме сграбчи отново, но вместо това

той седна до мен.

- Защо Инна ме нападна? Защо защити Нейтън?

- Защото го обича. - Дмитрий не скри отвращението си.

- Но как...?

- Кой знае? Отчасти е заради това, че й е обещал да я пробуди щом са я назначили тук. -

Сетих се за предупрежденията на Сидни, за това защо Алхимиците се страхували хората

да не разберат за вампирите – защото хората може да поискат да се превърнат също. - Това

е казано на повечето хора слуги.

- Казано им е?

- Повечето са недостойни. Или по-често някой огладнява и довършва човека.

Ставаше ми лошо на стомаха, без значение от близостта на Дмитрий.

- Всичко е много объркано.

- Не е нужно да е. - Не мислех, че ще ме разтресе отново, но имаше опасен блясък в очите

му. Чудовището беше на разстояние един удар на сърцето. - Времето изтича. Бях

снизходителен, Роза. Много по–снизходителен отколкото бих бил с някой друг.

- Защо? Защо си такъв? - Исках – нуждаех се – да чуя, че е защото ме обича и че заради

тази обич не би могъл да ме принуди да правя каквото и да било, ако не го искам. Нуждаех

се да го чуя, за да изтрия това ужасяващо, яростно същество, което бях видяла преди

минути.

- Защото познавам начина ти на мислене. И знам, че пробуждането по твоя собствена воля

би те направило много важен съюзник. Ти си независима и със силен ум – това е, което те

прави толкова ценна.

- Съюзник? - Не жената, която обичаше.

Той се премести така, че лицето му надвесна над моето.

- Не ти ли казах веднъж, че винаги ще съм тук за теб. Тук съм. Ще те защитавам. Ще

бъдем заедно. Писано ни е да бъдем заедно. Знаеш го. - В гласа му имаше повече

жестокост, отколкото обич.

Той целуна устните ми, притегляйки ме близо до себе си. Обичайната горещина нахлу в

мен, тялото ми мигновено отговори на неговото. Но докато тялото ми вършеше едно, в

главата ми се въртяха други мисли. Винаги бях мислила, че ни е писано да бъдем заедно. И