i f0e5b820dbf48648

експлозивите също. Мога да помогна с физическите тренировки и

обучението по стрелба. - Като не чу отговор, сведе поглед към пода. - Е,

281

може би не е необходимо. Както и да е.

Последвалата тишина го изнерви. Започна да пристъпва неспокойно

от крак на крак и да хвърля погледи към вратата.

„По дяволите”, помисли си. Трябваше да си държи устата затворена.

- Мисля, че ще е страхотно - каза бавно Рот. - Сигурен ли си, че

искаш да се захванеш с това?

Зи сви рамене.

- Бих могъл да опитам.

Поредната тишина.

- Добре... така да бъде. И ти благодарим за помощта.

- Няма проблем.

Когато след половин час срещата приключи, Зи излезе първи от

кабинета. Не искаше да обсъжда с братята защо им бе предложил помощта

си и да им обяснява как се чувства. Знаеше, че са изпълнени с

любопитство и вероятно ще търсят знаци, че може да бъде изцелен или

други такива глупости.

Отиде в стаята си, за да се въоръжи. Предстоеше му трудна задача и

искаше да приключи с нея.

Но щом протегна ръка към шкафа с оръжията, вграден в гардероба,

очите му останаха приковани в черния сатенен халат, който Бела често

обличаше. Преди няколко дни го беше хвърлил в коша в банята, но Фриц

очевидно се беше погрижил за него. Докосна го, после го свали от

закачалката, преметна го през ръката си и погали меката материя. Поднесе

го към носа си и вдъхна дълбоко. Долови нейния аромат и мириса на

връзката му с нея.

Канеше се да го върне на мястото му, когато нещо проблесна и падна

в краката му. Наведе се да го вдигне. Огърлицата на Бела. Беше я

оставила.

Подържа я в ръка, за да се наслади на блясъка на диамантите, после я

сложи на врата си и извади оръжията си от шкафа. Върна се в спалнята с

намерението веднага да излезе навън в нощта, но погледът му попадна

върху черепа на Господарката, който продължаваше да лежи до двете

сгънати на пода одеяла.

Прекоси стаята, коленичи пред него и втренчи поглед в очните

кухини.

После отиде в банята, грабна една хавлиена кърпа и се върна при

черепа. Зави го, взе го в ръка и се затича по коридора със статуите.

Спусна се по импозантното стълбище до първия етаж, прекоси

трапезарията, килера с провизиите и кухнята.

Стълбите за мазето бяха в задната част на сградата. Не включи

осветлението, а тръгна направо надолу. С всяко стъпало шумът от

работата на старомодния котел с въглища ставаше все по-оглушителен.

Като наближи, усети топлината на огромното желязно чудовище -

като че ли бе живо и дишащо. Наведе се и погледна през малкото прозорче

към търбуха му. Оранжевите пламъци ближеха и поглъщаха бавно

въглищата, винаги жадни за още. Отвори вратичката и горещият въздух го

удари в лицето. Без да се колебае, хвърли вътре черепа така, както бе

282

завит в кърпата.

Не изчака да го види как изгаря. Обърна се и тръгна обратно по

стълбите.

Спря за малко във фоайето, после се изкачи до втория етаж. Сви

вдясно, тръгна по коридора и почука на една от вратите.

Отвори му Рейдж, увил хавлия около кръста си. Изглеждаше

изненадан да го види.

- Здравей, братко.

- Може ли да поговоря с Мери за минутка? Холивуд смръщи вежди,

но каза през рамо:

- Мери, Зи иска да те види.

Мери завързваше копринения си халат, докато вървеше към вратата.

- Здравей.

- Имаш ли нещо против да ни оставиш насаме? - попита Зи и хвърли

поглед на Рейдж.

Братът смръщи силно вежди и Зи си помисли: „Да, на обвързаните

мъже не се харесва жените им да бъдат насаме с някой друг.” И особено с

него.

Потърка ниско остриганата си глава.

- Ще поговорим тук, в коридора до вратата. И няма да продължи

дълго.

Мери пристъпи между двамата и избута Рейдж обратно в стаята.

- Всичко е наред. Отиди да приготвиш ваната.

Очите на Рейдж проблеснаха в бяло - звярът в него реагираше по

същия начин като всеки обвързан вампир. Последва тежка и напрегната

пауза, после Мери получи звучна целувка по шията и вратата се затвори.

- Какво има? - попита тя. Зи подушваше страха й, породен от

присъствието му, но тя срещна смело погледа му.

Винаги я беше харесвал.

- Чух, че си работила с деца, страдащи от аутизъм.

- О... да. Помагах им.

- Бавно ли научаваха онова, което им преподаваше?

Тя смръщи вежди.

- Ами... да. Понякога.

- А това... - прочисти гърлото си - ... изнервяше ли те? И беше ли