Яростта

Пожелах му късмет. Но той ще прави това, което Елена му е казала, което вярвам, че ще го направи щастлив. Толкова щастлив, колкото би могъл да бъде без нея. Сега носи пръстена й на верижка около врата си.

Ако си мислиш, че нещо от това звучи повърхностно или така, сякаш не ми пука за Елена, това показва само колко много грешиш. Ще дам да се разбере на всеки, който ми го каже. Двете с Мередит плакахме цялата събота и по-голямата част от неделята. И бях толкова бясна, че ми се щеше да накъсам и изпочупя всичко наоколо. Не спирам да мисля. Защо Елена? Защо? Когато имаше толкова много хора, които можеше да умрат през онази нощ. А от целия град умря само тя.

Разбира се, тя го направи, за да ги спаси, но защо трябваше да жертва живота си заради другите? Не е честно.

О, пак започвам да плача. Винаги става така, като се замислиш за справедливостта на живота. И не мога да обясня защо не е честно. Иска ми се да отида и да удрям по гробницата на Хонория Фел и да я попитам дали тя може да ми обясни, но тя едва ли ще говори с мен. Не мисля, че някой изобщо знае отговора на този въпрос.

Обичах Елена и тя ужасно ще ми липсва. Ще липсва на цялото ни училище. Все едно, че е угаснала светлината. Робърт каза, че точно това означавало името й на латински — «светлина».

Сега винаги ще има част от мен там, където е отишла тази светлина.

Иска ми се да се бях сбогувала с нея, но Стефан ми предаде обичта й. Ще се опитам да мисля за нея като за светлина, която винаги ще нося в себе си.

Май сега е по-добре да спра да пиша, Стефан заминава, а аз, Мат, Мередит и Аларик ще отидем да го изпратим. Нямах намерение да се увличам толкова. Никога досега не съм си водила дневник, но искам хората да узнаят истината за Елена. Тя не беше светица. Невинаги беше мила и добра, честна и приятна. Но беше силна и лоялна към приятелите си, а накрая направи най-безкористното нещо, което някой би могъл да стори. Мередит казва, че е избрала светлината пред мрака. Искам хората да знаят това и никога да не го забравят.

Аз винаги ще го помня.

Бони Маккълоу

16 декември 1991 г.“